Рецепта за чай

Равни части от последните бели рози и златните листа от дръвчето гинко билоба по пътя към гарата и към зимата.

Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици

Ако искате да знаете повече за книжката и имате 58 секунди свободни, чуйте това: https://youtu.be/VqHdPds4D2w

За децата, книгите и Магрит

Четвъртък привечер. Ранен ноемврийски мрак. Обичаен дъжд. Необичайно пълен влак, който отвежда пътниците след работния ден към зеления пояс на Брюксел. Сякаш цяло едно училище се е побрало и стеснило иначе просторните вагони. Врява до тавана. Деца на 8-9-10 години се въртят по седалките, закачат се, момчета дразнят момичета, момичета дразнят момчета. Видимо раздразнени възрастни. Един цял влак с раздразнени хора. Вече нямам търпение да стигна до моята гара и да изляза на въздух и дъжд. Момченцата на седалката до мен отново започват да се боричкат и тогава ги заговарям. Казвам им: „Нали виждате колко много хора има. И всички се връщат от работа. И са уморени…“ Кротват се за малко, кимат с глава, съгласяват се и едно от тях казва: „И ние сме уморени, госпожо…бяхме на музей“. Питам ги къде са били и изведнъж започват да разказват едно през друго как били в Брюксел целия ден, как посетили Магрит, колко много им харесал, взеха да си припомнят картините. „Много е фантастично, госпожо!“. Възрастните наоколо също се заслушват. Не разпознавам сред всички ни кои са учителите, но очевидно са си на мястото, щом децата не само са запомнили, но и искат да разкажат. Врявата пак е във вагона, но някакси малко по-различна, малко по а ла Магрит. Трябва вече да слизам, но когато се връщам вкъщи, си отварям албума с репродукции на Магрит и си мисля как ли той би нарисувал нашия влак в този четвъртък привечер в дъжда на ноември. На следващия ден пък е Денят на четенето и виждам стотици снимки на деца от цяла България, които четат книжки, и учители, които се гордеят с това. Вероятно изглежда, че тези неща не са свързани, а на мене все ми се струва, че са. То е нещо като да намериш ключа за полето (по името на една любима за мен картина на Магрит).

Rene Magritte, „La clef des champs“, 1936, Museo Nacional Thyssen-Bornemisza, Madrid

За "Рана" на Захари Карабашлиев

"Рана" на Захари Карабашлиев излезе в края на октомври и вече има доста професионални ревюта. Моят отзив е на редови и верен читател, който започна тази книга в самолета от София до Брюксел и я дочете в тихата неделна утрин.

Признавам си, че съм пристрастна: чета всичко, което пише Захари Карабашлиев, следя това, което говори в медиите и което споделя на стената си във Фейсбук. Споделям неговата позиция за войната, за псевдопатриотизма, за пандемията, за изборите, за книгите, които е важно да се четат, за раните, които е наложително да се лекуват. Оценявам това, че е сред малкото обществено разпознаваеми личности у нас, които във време на глухо интелектуално мълчание ясно казват какво мислят и на чия страна избират да застанат. Затова вероятно ми е трудно да отделя „Рана“ от всичко това и да я възприемам единствено като художествена литература, базирана на исторически източници. Да, може да се чете като военен роман за Първата световна, може да се ползва като отправна точка за попълване на празнини (какви празнини, цели пропасти!) в познанията ни за процесите на Балканите и националните ни рани в началото на ХХ век, да бъде признание към “незапомнените”(непознатите, би казала аз). Но важността ѝ, според мен, отива отвъд - към вечните морални сблъсъци на добро и зло, национално и общочовешко, съзидание и разруха. Всичко, което се случва днес, има своите причини в това, което не е излекувано някога. „Рана“ е една чудна метафора как човек върви през опустошението с дете „на конче“. Лично мен ме трогна много изборът на автора да разкаже войната по този начин. Защото най-голямата рана, която причинява всяка война, е за тези, които твърдим, че обичаме най-много. И така продължава. Помислете добре, когато дете ви попита: “Кои са лошите?”