За "Рана" на Захари Карабашлиев

"Рана" на Захари Карабашлиев излезе в края на октомври и вече има доста професионални ревюта. Моят отзив е на редови и верен читател, който започна тази книга в самолета от София до Брюксел и я дочете в тихата неделна утрин.

Признавам си, че съм пристрастна: чета всичко, което пише Захари Карабашлиев, следя това, което говори в медиите и което споделя на стената си във Фейсбук. Споделям неговата позиция за войната, за псевдопатриотизма, за пандемията, за изборите, за книгите, които е важно да се четат, за раните, които е наложително да се лекуват. Оценявам това, че е сред малкото обществено разпознаваеми личности у нас, които във време на глухо интелектуално мълчание ясно казват какво мислят и на чия страна избират да застанат. Затова вероятно ми е трудно да отделя „Рана“ от всичко това и да я възприемам единствено като художествена литература, базирана на исторически източници. Да, може да се чете като военен роман за Първата световна, може да се ползва като отправна точка за попълване на празнини (какви празнини, цели пропасти!) в познанията ни за процесите на Балканите и националните ни рани в началото на ХХ век, да бъде признание към “незапомнените”(непознатите, би казала аз). Но важността ѝ, според мен, отива отвъд - към вечните морални сблъсъци на добро и зло, национално и общочовешко, съзидание и разруха. Всичко, което се случва днес, има своите причини в това, което не е излекувано някога. „Рана“ е една чудна метафора как човек върви през опустошението с дете „на конче“. Лично мен ме трогна много изборът на автора да разкаже войната по този начин. Защото най-голямата рана, която причинява всяка война, е за тези, които твърдим, че обичаме най-много. И така продължава. Помислете добре, когато дете ви попита: “Кои са лошите?”