За децата, книгите и Магрит

Четвъртък привечер. Ранен ноемврийски мрак. Обичаен дъжд. Необичайно пълен влак, който отвежда пътниците след работния ден към зеления пояс на Брюксел. Сякаш цяло едно училище се е побрало и стеснило иначе просторните вагони. Врява до тавана. Деца на 8-9-10 години се въртят по седалките, закачат се, момчета дразнят момичета, момичета дразнят момчета. Видимо раздразнени възрастни. Един цял влак с раздразнени хора. Вече нямам търпение да стигна до моята гара и да изляза на въздух и дъжд. Момченцата на седалката до мен отново започват да се боричкат и тогава ги заговарям. Казвам им: „Нали виждате колко много хора има. И всички се връщат от работа. И са уморени…“ Кротват се за малко, кимат с глава, съгласяват се и едно от тях казва: „И ние сме уморени, госпожо…бяхме на музей“. Питам ги къде са били и изведнъж започват да разказват едно през друго как били в Брюксел целия ден, как посетили Магрит, колко много им харесал, взеха да си припомнят картините. „Много е фантастично, госпожо!“. Възрастните наоколо също се заслушват. Не разпознавам сред всички ни кои са учителите, но очевидно са си на мястото, щом децата не само са запомнили, но и искат да разкажат. Врявата пак е във вагона, но някакси малко по-различна, малко по а ла Магрит. Трябва вече да слизам, но когато се връщам вкъщи, си отварям албума с репродукции на Магрит и си мисля как ли той би нарисувал нашия влак в този четвъртък привечер в дъжда на ноември. На следващия ден пък е Денят на четенето и виждам стотици снимки на деца от цяла България, които четат книжки, и учители, които се гордеят с това. Вероятно изглежда, че тези неща не са свързани, а на мене все ми се струва, че са. То е нещо като да намериш ключа за полето (по името на една любима за мен картина на Магрит).

Rene Magritte, „La clef des champs“, 1936, Museo Nacional Thyssen-Bornemisza, Madrid