Рози

В деня, в който изпратихме татко, оставихме при него във ваза шест червени рози. Всеки ден тези рози ставаха по-красиви и по-красиви. Намирахме ги свежи, с разтворено алено сърце, а в сърцето - капчици роса, които скоро изчезваха под необичайно топлото ноемврийско слънце. Повече от седмица розите стояха свежи като в деня, в който изпратихме татко.

Един ден намерихме останала само една приказно красива роза. Останалите пет липсваха. Но не напълно, не. Някой беше отрязал и взел червените им цветове и беше оставил стеблата в каменната ваза. Не съборил неволно, не прекършил - отрязал ги. С нож, личеше си правилният срез на стеблото без никакво смачкване. Единственото значение на тези подробности е, че този някой е бил подготвен, не е просто така преминавал, видял червените рози и решил да ги вземе за себе си. Подготвено зло. Или дълго отглеждана глупост.

Никога няма да научим защо. Въпреки развитието на науката и личния опит, човешката природа продължава да бъде загадка за мен. Не съм и сигурна, че искам да разбера. Това, което е важно в тази история, е нейното продължение. Вместо да хвърлим оставените стебла, забодохме ги близо до татко. Розите се хванаха - стеблата останаха свежи и дори излязоха мънички листенца в гънките на страничните клонки. Покрихме ги с изрязани пластмасови бутилки от вода. Преживяха зимата. Две от розите загинаха от ранните пролетни студове, защото покритието им беше непредпазливо свалено. Другите оживяха и сега – девет месеца след деня, в който поставихме розите близо до татко – те цъфтят отново с алените си цветове. Цъфтят като притча. За злото, което е разцъфтяло в добро. Не у този, който го е причинил, а в света около него, който той от злоба, алчност или чиста глупост е наранил.

Татко вярваше в доброто и би харесал тази история. Освен ако не я е написал той. Защото имаше зелени пръсти и знаеше как да накара розите да цъфтят. Правеше им стълба към небето на терасата на 11-ия етаж и дори в последните си дни в болницата питаше за тях и ми даваше съвети как се отглеждат. Розите цъфтят от Добро. Каквото онзи, който ги е отрязъл, още или никога няма да знае.