Днес е рожденият ден на един вълшебник
на име Ханс Кристиан Андерсен и Международният ден на моята
голяма любов – детските книги. Затова ми се прииска да кажа нещо за тях, но, както
за всяка голяма любов, не е лесно да се намерят най-важните
думи.
Те са просто част от
живота ми. Много важни книги съм прочела до днес. Има още
много важни книги, за които няма да ми стигне животът. И сред едните,
и сред другите обаче никога няма да има толкова важни за мен, колкото са
приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен, романите за деца на
Кестнер и разбира се, „Малкият принц”, с който започва тази вселена.
Никога няма да забравя деня, в
който майка ми купи „Пипи Дългото Чорапче” и от книжарницата отидохме направо в
градската градина, седнахме на една пейка и тя започна да ми чете. Трябва да
съм била много малка, защото със сигурност не можех да чета, а аз съм се
научила още преди да навърша пет. Затова свързвам Пипи повече с гласа на мама,
а не толкова с думите, които години-години наред щях имам шанса да препрочитам.
Още много години по-късно щях да се спра пред вратата на стаята и да се
заслушам в гласа на татко ми, който четеше „Пипи” на моята дъщеричка и негова
внучка. Най-удивителното нещо в живота са красивите повторения. И детските
книги, които са първо гласовете на хората, които ни ги откриват.
Затова е важно да четем на глас на децата
си, хора. Да посяваме доброто в тях. Даже и това е достатъчно, защото то,
доброто, после знае как да расте и да се разлиства само. Детските книги му
дават шанс да се събуди като зрънце в земята напролет.
Има два филма, които съм
запомнила само с по една фраза:
Първият е руски. Учителка в
детската градина чете на глас за раздялата на Малкия принц с лисицата, а децата
около нея я слушат и гледат с огромни насълзени очи. Друг учител, който слуша
до вратата, после я пита: „Защо го правиш? Вече си имаш достатъчно неприятности
с директорката...”. Тя отговоря: „Защото трябва да се научат да плачат не само,
когато си ударят коляното.”
Вторият е американски. Бащата-полицай,
преди да тръгне на нощна смяна, седи на леглото на дъщеричката си и й чете
приказка. На вратата слуша майката, която после му казва с укор: „Защо го
правиш?! Как ще се справя тя един ден в тоя свят, ако й пълниш главата с илюзии
и я караш да вярва, че доброто винаги побеждава.” А бащата отговоря: „Защото то
побеждава.”
Вярвам, че затова са важни детските
книжки. Дори когато са тъжни. Особено, когато са тъжни. Нали?
