Откакто сме завършили гимназия,
на всеки пет години си подаряваме чуден празник: събираме се целият випуск за
една безсънна нощ и за един весел обяд за разбор. По някакъв странен начин се
откриваме все по-хубави, все по-близки и все по-нуждаещи се от това завръщане
във времето.
Срещаме се винаги през юни. А ако
се е случвало да бъдете в Стара Загора през юни, със сигурност знаете какво
означава това.
Тази година обаче имаше една сходна,
но и много различна среща: моите съученици от първи до седми клас се събраха в
събота. Дотогава сме се виждали по двама, по трима. С много се открихме преди
няколко години и си общуваме във Фейсбук; с някои се срещаме, когато си отида
през лятото в Стара Загора. С други не съм се разделяла никога. Има и такива,
които за последно видях преди цели 36 години.
Много съм далече като километри от
моя град и много близо като време до лятната ваканция, за да мога да се върна
точно в този уикенд. Чаках обаче срещата с нетърпение, а с още по-голямо нетърпение
- следващия ден, за да видя снимките и чуя разказите за нея. Докато се появят, си
възстановявах по памет онази чернобяла снимка от трети клас, правена във фотографско
студио, на която всички сме наредени по височина и никой не наднича зад
гърбовете на другите; на която всички сме облечени с униформи и гледаме
сериозно. В средата на първия ред седи жената, която ни направи грамотни и
която за мен остана най-удивителното съчетание на строгост и добрина, което
после щях с лекота да разпознавам и в други учители.
Когато след срещата разгледах
снимките, качени в групата ни във Фейсбук, успях да насложа лицата от тях върху
тези от чернобялата фотография. Въпреки, че на нея всички сме сериозни, оказа се, че съм ви запомнила по различен начин. Бях права, когато няколко дни преди
това по повод на въпроса „дали ще се разпознаем”, написах „спокойно, ще се
познаете по усмивките”. Има неща, които 36 години трудно променят.
Улових се, че мисля за
съучениците си като за „децата от нашия клас”, което си е малко притеснително
предвид възрастта ни. Човек има в главата си странна машина на времето, която
го пренася безусловно там, откъде е тръгнал. И очевидно е вярно това, че с
възрастта все по-силно имаш нужда да срещаш тези, които те познават като млад.
И като малък.
Спасително е да се връщаш в своя
град през юни. Затова ви благодаря за срещата, на която не можах да
присъствам.
С много обич:
