Снегът пази душите ни от измръзване – точно както пази луковичките на
лалетата и семенцата в почвата. Пази ги от изсъхване, от потъване, пази ги от
изчезване.
Преди много години в Лондон бях на курс, в който сред участниците от най-различни
държави имаше и бразилец. Един следобед заваля сняг – лондонски сняг, само няколко
разпилени снежинки. Всички се оживиха и се струпаха на прозореца, а бразилецът
грабна фотоапарата с огромния обектив, който мъкнеше навсякъде, и започна да
снима. Когато снима всички снежинки една по една, развълнувано каза „За първи
път виждам сняг на живо.“
Обясним е възторгът на един пораснал човек, който за първи път вижда нещо,
което познава само от снимка или от
описания в книги. Умилителен и изпълващ ни със завист е възторгът на децата, които седят с часове с нос, залепен
на прозореца, или се прибират със замръзнали ръце и мокри до кости. Възторгът
обаче, който преживелите вече толкова зими продължаваме да изпитваме – този възторг
е спасителен.
Потънали в работа хора стават от бюрата си в офиса, за да гледат снега с
радост, която скоро не е виждана по лицата им.
Хора, обичайно сърдити на утрото, стават с нетърпение и дълго мълчат пред гледката
през прозореца.
На гарата влакът закъснява, а хора вадят телефони и с усмивка снимат
графиката на релсите, побелелите жици, стъпките по снега, клоните над перона.
Лековит е снегът. Както и розовият цвят по дърветата или листопадът. Всеки
сезон си има своя терапия.
Днес е зима и с радост вали.
No comments:
Post a Comment