„Тайната история“, Дона Тарт

Ще започна с личните причини за харесване на тази книга.

Първо, защото с нея изпратих старата година и с нея посрещнах новата година. Така се случи, но аз отдавна съм разбрала, че в тоя живот няма нищо случайно.

Второ, защото я четох на път. Винаги съм вярвала, че има нещо особено в книгите, които са част от едно пътешествие. Дори и когато са много далеч като география, философия и език от местата и времето, през които четеш и пътуваш.

И трето, защото я прочетох след „Щиглецът“. А да ми хареса книга от същия автор след книга, която ми е харесала толкова много, за мен това е нещо изключително.

Сега за книгата. Обещавам, че няма да разказвам сюжета.

Интересна е. Зловеща. И поглъщаща. Без сериозни обрати, които да те изненадват. Удоволствието е по-скоро от това, че някак си от самото начало си знаел, че ще се стигне дотук. Случаят, който те вкарва в страшна игра. Откриването на границите на собственото си зло. И на доброто си също. Никой не е само добър и никой не е само лош. Страх за родители. Спомени за вини. Най-голямото наказание – собствената съвест. Познание, което те тика към опасни полета. Желанието да си обичан. Способността да си сам. Всичко е сложно. Трудно е да спреш. Приятелството е лек. И понякога смърт.

Дона Тарт е истински майстор да те накара да пишеш след като си прочел нейна книга. Както и да те вкарва в история, от която няма излизане. Вече знам, че - точно както след „Щиглецът“ - ще се питам от време на време какво ли правят сега героите. Тези, които са останали живи. И другите, които идват само нощем – в съвестта.

И май първото ми изречение се оказа излишно. Защото всяка причина за харесването (и нехаресването) на една книга е лична.

Благодаря за тайната история, Дона Тарт.