„ЕСТЕСТВЕН РОМАН“, Георги Господинов

Когато през 1999 се завърнах в България след двегодишен живот в Лондон, бях жадна за нови български книги. Тогава не беше като сега, информацията не се намираше и разпространяваше

бързо, ползването на интернет беше в зората си и още не знаехме какво ни чака със социалните мрежи. Единственият начин да си купиш книга беше да влезеш в книжарницата и да я потърсиш на рафта – естествено, на хартия.

Тогава открих „Черешата на един народ“ и „Естествен роман“ и се запознах виртуално с техния автор. Написала съм и първите си „рецензии“ за тях в почти стихотворна форма. За съжаление, тази за „Черешата“ не мога да я открия, но пък съм направила заявка за нея в отзива за „Естествен роман“. 

Споделям го тук. Може би едва сега му е дошло времето – след 27 години. Още не е била написана любимата ми „Физика на тъгата“, „Времеубежище“-то още не е било толкова належащо, а Международният Букър – много далеч, Градинарят сигурно е била на годините на които сме ние сега, а Смъртта – нещо, за което човек обикновено не мисли, когато е на 30 години.

Написала съм това, без да имам намерение някъде да го публикувам, някого да похваля, някого да вдъхновя. Написала съм го за себе си и това вярвам, че е най-честният отзив.

Казват, че не можеш да влезеш два пъти в една и същата река. С книгите е възможно. И да влезеш отново в реката-„роман за края на деветдесетте, за възвишеността и бездарието на всекидневния живот“.

Вече сме 2026 година. Ако искате, прочетете.

 *

„ЕСТЕСТВЕН РОМАН“, Георги Господинов

Един човек - на моята възраст – е написал роман – на моето поколение.

Човек би казал, че е непосилно да се пише роман на едно толкова объркано поколение,

което тъкмо научи, въпреки всички съмнения, уроците на своето време,

и времето се смени. Което означаваше, че трябва да се учат нови уроци.

 

Моето време нямаше привилегията на поколенията след него да приемат

промяната като даденост и да влязат в нея без изгубили смисъл понятия.

То нямаше и привилегията на поколенията преди него, на които – като компенсация

за почти отминалия живот – им е простено да наричат нещата с мъртвите думи.

 

Моето поколение е зрял мъж, който с неудобство се свива на детския чин,

за  да учи азбуката, защото Нещо му е попречило да я научи навреме –

при това в контекста на времето конкретността на Нещото губи значение,

което лишава поколението от сладката утеха да прехвърля вината.

 

Моето поколение дълго страдаше от липсата на собствени думи,

докато един човек - на моята възраст – откри думите на моето поколение,

за да напише единствения възможен роман –

Естествен роман, който „дава само първия тласък

 

и деликатно се дръпва в сянката на следващото начало,

за да остави героите да се свързват според случая“.

 

Мисля, че вече можем да слезем от Черешата

просветлени.

 

1999 г.