Не-пътепис

Преди няколко дни се завърнах от пътешествие, за което искам да ви разкажа: от Брюксел през Ню Йорк до Лос Анджелис, Лас Вегас, Гран Каньон, Долината на смъртта, Сан Франциско, Монтерей, Кармел, Санта Барбара, Малибу и обратно в Лос Анжелис за полета през Атланта до Брюксел. Пропътувахме с кола 3500 километра и почти още толкова по десет със самолет, благодарение на което имахме хубави преживявания, посещения на музеи, каране на колело по мост, вълнуващи гледки, много слънце и вятър, среща с приятели, а на места даже и вкусна храна.

Не, не е пътепис. Маршрутът е само скелетът на това живо същество пътуването, а аз искам да разкажа за сърцето му - за това, което научих и което искам да пожелая на всеки.

Ще започна с двете най-важни неща. 

Първото е колко е хубаво да пътуваш с децата си, които отдавна вече не са деца. Луксът и спокойствието за повече от десет дни да бъдат до теб, да не ги мислиш къде са и кога ще се приберат; да ги слушаш да си говорят за музика и филми, които не си слушал и гледал; да откриеш колко добре се разбират след всичките години на дразнения и закачки. Да ходите по места, за които те са научили и прочели; да виждаш колко по-високи от теб са станали, когато се наредите за снимка; да се шегуват с теб, че вечно си търсиш телефона или очилата; да установяваш с удоволствие, че чакат залеза със същото нетърпение като теб, но техните снимки са много по-хубави; да ги гледаш как стоят и гледат сърфистите и вълните много по-дълго, отколкото молове и витрини. Да виждаш със задоволство, че това, което си посял, е дало плод и от мрънкащи и уморени деца, които питат кога ще пристигнем, са се превърнали в хора с широко отворени очи, любопитни и искащи да пътуват. Е, понякога се случва да се дразним взаимно – те на моите предупреждения да не стоят на ръба на скалите, аз – на тяхното бавно събуждане сутрин. Това обаче е пренебрежимо малко на фона на щастието, което всеки с пораснали деца се научава да цени не по ден, а по час.

Второто е колко е хубаво на едно пътешествие да срещнеш приятел след много години. Не случайна, а уговорена среща, за която притесненията ти, че може да досадиш на този приятел, се изпаряват за минути, когато влезеш в топлия му и празнично украсен дом и видиш как се е приготвил да те посрещне, въпреки, че предната вечер самият той се е прибрал късно от свое си пътешествие, а на следващия ден е трябвало да работи, докато ти се шляеш по плажове и музеи. Няма по-вкусна вечеря и няма по-кратко време, когато за няколко часа трябва да се наваксат 15 години – какво се е случило, как са пораснали децата, променили ли сме се ние, къде са хората, които са ни свързвали, какво правят, колко беше хубаво тогава и колко хубаво е сега. В такива часове разликата между „сега“ и „тогава“ някак изчезва и годините всъщност въобще не са отминавали.

Между тези две най-важни неща има и други: 

Местата като Antelope canyon, на които не успяхме да идем поради липса на време или като Yosemite и Sequoia Park, където пътищата са затворени заради зимата. 

Книгите, които препрочетох заради местата, където са издадени („Вой“ на Гинсбърг в Сан Франциско) и заради местата, за които са написани („Улица „Консервна“ на Стайнбек в Монтерей). 

Препоръките на хора, които са били по тези места, като начин да осъзная и приема колко различни са хората и колко е нормално едно и също място като „Долината на смъртта“ на едни да въздейства, а за други да бъде просто пустиня. 

Стереотипите, заради които бих се отказала от някои места като Лас Вегас, защото определено са кич, а после съм доволна, че съм отишла. 

Слагането на етикети  („Лос Анджелис непременно разочарова“, „Сан Франциско е задължителна прелест“), които ме амбицират да правя свои открития и да пакетирам емоциите си по своя модел.  

Начинът, по който хора, които не са с мен, присъстваха чрез вещите, които са ми подарили (като едно шарено тефтерче от Перу, където си водех ей тия бележки) или с коледните честитки, които долитаха посред нощ с 10-часова разлика в месинджър или вайбър.  

Всяко от тези неща осмисли пътуването и го направи живо и мое. Използвам този не-пътепис да пожелая на всички ни следното:

Нека и в новата година да обичаме пътя и книгите, да приемаме различията между хората и факта, че и ние грешим, както и да ценим пропуснатите моменти, защото те продължават да бъдат мечти.

И най-важното, да не забравяме хората наблизо или надалеч, защото те са тези, които правят хилядите ни километри толкова хубави. 

P.S. Моля ви, кажете ми дали и вие виждате окото над планината на снимката?