Непоисканото добро

Заинтригува ме една история във Фейсбук за млад мъж и приятелката му, които във влака платили билета на възрастна жена, за да не бъде принудена да слезе на следващата гара. 16 лева. На благодарностите приятелката отговорила „О, никакъв проблем...“

Тази история ми върна един спомен от началото на 90-те, когато пътувах с автобус от София до Франкфурт. Пътят беше дълъг - за две денонощия неизбежно ставаш близък с другите пътници, научаваш историите им, кой за къде пътува, кой ще го чака, споделяш и ти. Всичко се движеше горе-долу според плана до момента, в който на една от границите, които прекосявахме, автобусът беше задържан за 8 (осем) часа. Причината беше износена и нечетлива тахо-шайба, от която не си личи шофьорите да са почивали задължителните часове.

Досадата от чакането беше най-малката грижа – все още нямаше мобилни телефони, не можеш да се обадиш на тези, които те чакат, нямаш идея дали те знаят за това закъснение. Едно момиче, което се казваше Миглена и пътуваше за Мюнстер, се притесни, че ако никой не я чака, може да не й стигнат парите, за да вземе такси до дома на приятелите, на които щеше да гостува. След дълго чакане все пак продължихме. Според плана при влизане в Германия пътникопотокът трябваше да се раздели и един микробус да се отклони за Мюнстер, а останалите да продължим за Франкфурт. Миглена се притесни още повече, защото вече беше ясно, че ще пристигне много след полунощ. Тогава съвсем спонтанно извадих 20 марки и й ги дадох. Тя се смути, но ги взе, поиска ми адреса и телефона и многократно ми обеща, че ще ми ги върне веднага щом се прибере в България. Честно казано, никак не ги мислех тези 20 марки. Имах ги, дадох ги и ги забравих. Ако на мен ми трябваха, а ги нямах, сигурно щеше да има някой в автобуса, който да ми ги даде. Не съм си мислила дали това е нещо добро. Или неразумно. Бях на двайсет и няколко години. Беше ми важно пътуване. Чакаха ме толкова хубави неща, че последното, за което можех да се притесня, беше дали Миглена ще ми върне парите. Едва ли животът някога щеше да ни срещне отново. А и никой никога не е забогатял, нито пък е обеднял с 20 германски марки.

Около месец след моето завръщане телефонът (разбира се, стационарният) звънна, беше Миглена. Прибрала се от Германия предишната нощ и се обаждала да ми благодари отново и да ми каже, че току-що е изпратила 20 германски марки в плик. По пощата. Може и да е невероятно, но парите пристигнаха. Тогава си помислих, че макар и неразумно, това е Добро.

Животът наистина никога повече не ни срещна. Сетих се за Миглена за първи път, когато прочетох за момчето и момичето във влака. И едва сега – повече от 25 години по-късно - разбрах нещо толкова просто:

Дали е Добро оценява този, който получава. За този, който дава, това е Нормално.

Или поне така трябва да бъде.