Това е със сигурност една от
книгите, които съм чела най-дълго – повече от месец. Не само заради почти
800-те страници и не защото не ми e била интересна, напротив. Някакси ти оставя
усещането още от самото начало, че няма закъде да бързаш, че ти предстои да
изживееш един цял живот с този герой, че той ще пораства пред очите ти, ще
пътува от единия бряг до другия бряг и ще се връща, ще сменя континенти, за да
търси това, което никога не му е принадлежало, но с което е изживял живота си и
заради което вероятно се е спасил. На последните страници съвсем забавих хода –
просто не исках да си тръгва този вече пораснал герой - нали знаете как точно
на изпращане на вратата изведнъж започват да се говорят някакви много важни
неща и така гостуването се проточва безкрайно. Затова и вероятно не дадох пет
звезди, защото този тип книги не те грабват и не те изумяват като блестящи, а
бавно страница след страница пускат корени в теб и истински ти харесват.
Това е книга, която през цялото
време ме връщаше в други прочетени книги – в детските години на Тео Декер си
мислех непрекъснато за „Без дом” и нетрайността на слчайното щастие; измамното
усещане, че вече са се наредили нещата, бурята, която отнася покрива на
поредния дом, в който си се приютил, за да останеш отново на пътя. За „Оливър
Туист” и „Дейвид Копърфийлд” се сетих, но не съм си мислила дълго, защото и
без това не бяха от любимите книги на моето детство и не съм ги препрочитала
като „Без дом” няколко пъти. После започнах да си мисля за „Големите надежди” и
за порастването, без да спирам да виждам
метафората на онази метална ръждива ограда около запустялото имение.
В книгата се говори за това как
едно произведение на изкуството те засяга по един съвсем личен начин – то ти
харесва не толкова или поне не само заради художествените си качества, не
заради своята известност, не заради майсторството на автора, а защото отваря
някаква врата в теб; защото с това произведение на изкуството някой ти
подсвирва тихичко през времето от три-четири столетия, става важен точно за теб
и не поради причините, заради които е важен за човечеството.
Благодарение на тази книга и на
мен ми се случиха лични неща - отново бях и прекарах дълго време в Ню Йорк,
неговите улици пък ме върнаха в нещо, което важно за мен; после пътувах с героя
до нашите ниски земи и сякаш моето дежа-вю имаше някакво значение за фабулата.
И разбира се, птицата – това
малко птиче на фона на бледа стена с краче, привързано с тънка верижка. Често
разглеждам снимката на „Щиглецът” на Carel Fabritius (1654) и не мога да разбера кое е това, което не ти
позволява да си откъснеш очите от нея. Скоро ще отида до Хага, за да я видя на
живо в Mauritshuis.
Може би и аз ще чуя това тихичко
подсвирване през вековете.
No comments:
Post a Comment