Късно е

От февруари не съм публикувала в блога. Защото ми се струва неподходящо, неуместно, ненавременно да пиша това, което обичайно пиша. По същия начин, по който се чувствам зле, когато пресаждам цветя, нареждам си порцелана, мечтая за лятото.

Защото блогът е моята малка градинка. Кутията от обувки, пълна с плетените от мен цветя. Витрината с порцелан. Шареното тефтерче с думи, написани на коляно във влака. И сега се страхувам да вляза в тях. Да ги отворя. Да ги напиша.

Сякаш деля вината на света, срама на човечеството, гузността на несвършеното, оправданията пред децата ми и пред всички деца, които предстои да се раждат.

А за тези, които не разбират нито от срам, нито от вина, както и за тези, за които истината е повече от една, тази сутрин се сетих нещо от моето детство. Когато вече бях облечена за училище и баба видеше по мен някое люлеещо се копче или провиснал подгъв, тя взимаше иглата и ми казваше сериозно:

„Я захапи нещо, та да не ти зашия акъла“.

Иска ми се така да им е било казано на тези, които не разбират нито от срам, нито от вина, нито от истина. Но вече е късно, толкова късно.