Красота по време на тъгуване

Прецъфтяха японските вишни и разцъфна глицинията. Лилави облаци се скупчиха като всяка година над двора ни. Вали красота.

Когато времената са тъжни и човек има повече време да се спре и загледа, се удивява колко по-красива е красотата в тъжното време. Нещо такова се случи в пролетта на пандемията. Нещо такова се случва в момента. 

А тази пролет е още по-тъжна. Заради войната. Заради човешката жестокост, низост и глупост. Заради смъртта на толкова хора и трагедията на още повече, загубили дома си и целия свят. Заради неочакваната загуба на скъп приятел и невъзможността да се осъзнае това.

Споменавам приятеля и погледът ми пада на високата лампа с чупещото се тяло. Тя ми е подарък от него. Години наред на нейната светлина чета всяка вечер преди заспиване. И така ще продължа да правя и в годините занапред.

Мисля си как с добро, но без да осъзнаваме колко е важно, посяваме следите си в живота на другите хора. С вещи, думи, спомени, цветя и дървета. Те живеят свой собствен живот. Светят и тихичко си стоят. Пускат корени, растат сантиметър по сантиметър, разлистват се, разцъфват всяка година. За да ни помагат и радват в обикновените дни. Но и вероятно, за да имаме повече красота за времената, които са тъжни.

Надявам се и аз да съм направила хубаво за някой друг. С подарена книга, изплетено цвете, нарисувана картичка. С бели сърчица, пропътували дълъг път и поникнали в нова градина. С висока една педя глициния, която вече е облякла цяла тераса. С ябълково дръвче, което срамежливо цъфти и люлее своите малки.

Защото всички сме едно и разчитаме на тъгата и красотата да останем хора.

Когато прецъфти, глицинията се облича в зелено, после цъфва отново, но много по-скромно. Наесен плътният покрив от листа изсъхва и пада и цяла дълга зима голите клони изглеждат сухи и мъртви. И точно, когато се чудиш дали този път наистина не е измръзнала, се появяват първите мъхести пъпки.

Една сутрин глицинията просто избухва и от лилавите облаци вали красота.

Спасение има.