Вчера след Фестивала на българската книга в Брюксел си тръгнах за вкъщи с метро – весела, разсеяна, натоварена с книги. Валидирах си електронното билетче-карта, влязох, пътувах и на излизане от метрото трябваше наново да валидирам, за да се отворят вратите. Дръпнах се встрани, започнах да търся картата по джобовете и да ровя из претъпканата си чанта.
В този момент към мен се насочи момиче и си помислих, че ще ме моли да премине бариерата с моя билет, както често досега се е случвало. Момичето имаше рошава коса, наполовина боядисана в гарваново-черно, а другата половина – в снежно-бяло. Пиърсингите по лицето му блестяха, изпод дългите ръкави на дънковото яке се виждаха татуировките. Винаги съм отказвала на такива молби, а сега и моята карта беше някъде в бездънната чанта.
Момичето обаче попита друго:
- Мога ли да ви помогна, госпожо? Ако нямате билет, можете да минете с мен.
Изненадах се, казах, че няма нужда и продължих да ровя в чантата. Момичето валидира билета си, завъртя турникета и премина от другата страна, но не си тръгна веднага. Когато аз най-сетне намерих картата и се насочих на свой ред към устройството, то вдигна палец, усмихна ми се и заподскача по стълбите.
Не е нужно да казвам как се почувствах. Така ги нарежда животът тия неща: Първо те чака да си прочетеш книгите, да ги обсъдиш с хората и да се наговорите за капаните на стереотипите и клишетата. А после ти дава задача, за да види какво си научил и как го прилагаш на практика.
Благодаря ти, непознато момиче! И извинявай.
П.П. Тази снимка няма нищо общо с историята и поуката от нея, но също беше част от вчерашния слънчев ден.
Madame Chapeau е една от знаковите скулптури в Брюксел.
No comments:
Post a Comment