Приказка от поговорки

Имало някога един Странен свят, в който всичко било като извадено от поговорка. Обущарят бил бос, кокошките си лягали гладни и сънували просо, а гладните мечки категорично отказвали да играят хоро. В дворовете между блоковете в големите градове бързите кучки раждали слепи кученца. По селата воловете риели пръстта и тя падала на гърба им, а стопаните водели кончетата си до водата, но не успявали да ги накарат да пият. Вълците сменяли кожата си, но нрава си - не, а хората, които се бояли от мечки, изобщо не поглеждали към гората. Вечерните телевизионни емисии били пълни с новини за хора, които вадели нож и после умирали от него, и за хора, които копаели гробове и падали в тях, а след поредната черна хроника за обърната кола идвало поредното изброяване на другите пътища, по които колата е можела да премине.

В Странния свят имало и други хора, както и други неща като излезли от поговорки. Те се носели като пъстри балони, гледали отвисоко и избягвали общуването с хората и нещата от другите поговорки. Танцували по вятъра и отказвали да стъпват задълго по потрошените тротоари на Странния свят, а когато все пак трябвало да го направят, били бързи и успявали да отскочат в мига преди от счупената плочка да бликне кална вода и да ги опръска. В тези пъстри балони ранните пилета пеели рано, майките били златни сенчици, а сговорните дружини повдигали планини. В тях утрото било по-мъдро от вечерта, а млякото стояло покрито и котките дори не си и помисляли да лочат от него. В тези балони приятелите се познавали в нужда, хората пеели и не мислели зло, посрещали по дрехите и изпращали по ума, а мързеливците си стояли гладни и жадни.

Така си живеели в Странния свят тихо, мирно и в неприязън летящите хора и хората, стъпили здраво на тротоара. Първите високомерно смятали, че най-добре се смее този, който се смее последен. Вторите пък разумно си казвали, че е по-добре да имаш врабче в ръката, отколкото орел в небето. Така минавали дните, всяка жаба си знаела гьола и никой не гледал в паничката на другия.

Понякога обаче някой от пъстрите балони се увличал по вятъра, заплитал се в клоните на някое дърво и се веел там като някаква никому ненужна торбичка, каквито имало много в Странния свят. Случвало се балонът да се пукне от грапавата кора на дървото и тогава като от вълшебна торба се изсипвали всякакви шарени поговорки. По счупените тротоари се събирали хора и гледали как тези поговорки летят, одумвали ги, протягали ръка да ги хванат или просто си казвали, че не са за тяхната уста лъжица. Някои напомняли, че отдавна са казвали, че е трябвало да вържат попа, за да е мирно селото. Други отказвали категорично да имат каквото и да е общо с тези твърде странни за Странния свят неща, закривали очите на децата си и ги поучавали, че трябва да стоят мирно, за да не видят чудо, защото, както се знае, чудесата не са за всекиго и много хубаво не е на хубаво.

Имало обаче и такива хора, които се опитвали да убедят останалите, че Странният свят няма да се оправи, ако хората, поговорките и нещата в него са все така разделени. Навсякъде говорели, че Странният свят става все по-странен, докато едни си хвърчат в облаците, а други не вдигат очи от земята. Не се уморявали да повтарят, че човек знае две и двеста, че умът може да царува, може да робува, а може и патките да пасе. Че всичко зависи от навика, а навикът е втора природа, което означава, че може да се промени. Че шансът е на страната на подготвения и че е абсолютно приемливо да се разбъркват и смесват традиционните поговорки. И хората от балоните, и хората от потрошения тротоар им се присмивали и им казвали да хапват големия залък, но да не се мъчат с големите думи. Препоръчвали им да не забравят, че царят дава, ала пъдарят не дава, пък и царят е далеко, а богът – високо. Някои направо предупреждавали тези хора да стоят мирни, защото преклонената главичка сабя не я сече, а и също да помнят, че човек предполага, но Господ разполага. Други им симпатизирали, но предпазливо ги съветвали, че няма ненаказано добро и има една стара приказка, че ако направиш добро, трябва да бъдеш готов да изядеш нещо, което не се яде.

Тези хора обаче, които се опитвали да помирят останалите, не се отказвали и не се уморявали да повтарят, че блага дума железни врата отваря, че мекото винаги е по-твърдо, че богат е този, който е здрав. Те силно вярвали, че на ахмак птиче Господ му вие гнездото, но и знаели, че Господ дава, ала в кошара не вкарва. Затова продължавали да мътят водата, тъй като и децата знаят, че риба се лови в мътна вода. Припомняли, че малките камъчета обръщат колата и че вирът се образува от капка след капка. Нарочно побутвали тези на тротоара и им сочели към небето, точно когато някой от пъстрите балони се залюлявал пред залеза. Или сочели на някой балон да погледне към локвата на тротоара точно в мига, когато тя отразявала слънцето като огледало. Ако някой им кажел, че са твърде млади, за да знаят какво правят, те му припомняли, че трябва да се пита патило, а не старило.

Малко по малко хората от балоните започнали сами да се вглеждат към земята и да търсят блестящите огледала на локвите по потрошените тротоари или някое упорито цветче, което повдигало и без това разлепената плочка и се приготвяло да разцъфне в целия си блясък насред грозотата.

Малко по малко хората със здравите корени започнали да търсят начини и те да летят или поне да гледат дълго с ръка над очите балоните, които кръжат и сякаш се опитват да се приближат към земята, само за да помахат.

Тези, които настоявали за единство, обяснявали на тези в небето и на тези на земята защо Странният свят е общ за всички им. Както и защо ако Мохамед не отиде при планината, планината ще отиде при него.

Странно, но от това Странният свят започнал да става по-хубав. Невероятно, но започнал да става и по-чист - малко по малко. Хората на земята решили да поправят тротоарите, за да могат балоните да кацат леко и безпроблемно. Хората в балоните пък открили, че от земята небето изглежда още по-красиво, най-вече по залез, а и взело да им харесва да остават по-дълго за раздумка и да помагат на хората, които поправяли тротоара. Интересно, даже вечерните телевизионни емисии се променили и започнали да предават по-често новини, от които на човек му ставало хубаво вместо страшно. Като по чудо се понесла мълва, че царят вече не бил надалеч, а някой даже видял Бог да слиза по-ниско към хората.

Това, разбира се, не станало много бързо, минали-неминали няколкостотин години. Както знаем обаче, бързата работа е срам за майстора, а майсторите на добри неща не обичат да се срамуват.

Когато Странният свят станал по-хубав, вече никой не помнел кой и защо го е сторил такъв. Не защото хората по природа са неблагодарни, а защото тези, заради които станало всичко това, направили следното:

Когато Доброто вече било готово, хвърлили го в морето. Както правят всички, които умеят да правят добро.   

P.S. Носят се легенди, че Доброто е хвърлено в бутилка – оглеждайте се за нея.