Тази снимка направих преди година, но графитът в центъра на Брюксел и
люлката до него си съществуват и днес. Минах оттам миналата седмица, площадката
беше празна по обясними причини. Знам обаче, че скоро ще бъде пълна: има ли
люлка, винаги ще има дете, което да се люлее на нея. Светът просто е устроен
така, колкото и някои да се опитват да го подменят.
Много ми харесва композицията с графита и люлката. Тя ми изглежда
по-доброто послание от шарените балони и детските снимки в днешния ден (да
уточня, не съм против тях, и аз ги споделям).
По-доброто послание е, защото е
предупреждение за нас, които вече сме слезли от люлките. Рисуваме свят, който
се зъби, докато някой играе. Създаваме чудовища, докато бъдещето расте.
Опитваме се да го плашим, докато то прави опит да литне.
Всеки възрастен има оправдание, че той не прави така, че това е някой друг,
че е несправедливо да се говори за „ние“. Това, разбира се, не е вярно. Любимата
храна на злото е нашето мълчаливо съгласие.
Винаги има какво да се направи и никога не е
късно. Иначе ще си стоим там на една стена, докато
люлката минава край нас и отминава.
