Казани са думите.
Наранили са когото трябва.
Ако трябва, са спасили също.
Как приличат думите на хляба,
точно като който са насъщни!
Хвърлен съм и вече няма връщане.
Лежа– ненаранил и неспасил.
И нито като хляба съм насъщен.
И нито като дума - променил.
Хвърли ме първият, който никога не е грешил.
Праведността остави по тялото синини,
по душата безгрешието писа въпроси.
Аз поех обратно към високите планини,
а годината - към своето високосие.
Никой така и не се запита за грешника.
Дълга си изпълниха и природа, и хора.
Но едно парченце от мен остана в дрешника -
да напише все някога тази история.
Нарушено обещание е светът.
Куца като куче, улучено с дума.
Като съвест се хвали колко е леко.
И камъни няма. Остана шумата,
в която самотно се рови Човекът.
