Миналата седмица имахме среща на випуска, за да отпразнуваме много, ама много години от завършването на Френската гимназия в Стара Загора. Вече цяла седмица оттогава, а емоцията още не ни е напуснала - продължават да летят снимки на прегърнати, усмихнати, пораснали хора; обещания за нова среща догодина, когато и ние, и Гимназията ще празнуваме един и същ юбилей; смешки за това кой какво е казал или искал да каже.
И си мисля отново колко относително нещо е възрастта и как наистина тя е само и единствено в главите на хората. Има съученици, с които се виждаме често или поне веднъж в годината през лятната ваканция - те за мен така и си останаха непроменени. С други се виждаме само на срещите на випуска и за някои от тях може да има един кратък момент на разпознаване, даже мъничък страх да не би да сгрешиш. В момента обаче, когато си сигурен кой е това, сякаш преставаш да го виждаш такъв, какъвто е дошъл на срещата днес. В очите ти е вече само това момче или момиче, с което сме учили заедно преди много, ама много години. Същото е и с учителите, които дойдоха на срещата – в тях виждам крехката ми русокоса учителка по френски в подготвителен клас на възрастта на моята дъщеря и красивата висока жена с дълги черни коси пред Менделеевата таблица.
Нищо и никой не си отива в тоя живот и остава във вида, в който си го обикнал. Затова е хубаво, когато сме отново заедно и отново на 14-15-16-17-18 години - и тези, които отидохме на „Пингвините“ и останахме заедно до зори, и тези, които бяха заети и не можаха да дойдат, и тези, които преди време си тръгнаха твърде рано от видимия свят и останаха в истинския смисъл на думата млади.
Неслучайно е казано, че с възрастта човек има най-голяма нужда от срещи с хора, които го помнят като млад. Аз ще добавя - има нужда да отиде на срещата на „Пингвините“, където в нечии очи винаги ще бъде на 14-15-16-17-18 години.
Следващата година е толкова близо!
