Днес, 9 август, бил Световният ден на любителите на книги. Събота е и правих толкова много неща (включително и дочетох една нова книга “Родиния“ на Николай Терзийски, препоръчвам горещо!), че едва сега разбрах, че имало и такъв ден. Аз лично вярвам, че книгите се обичат всеки ден и затова всеки ден е празник за любителите на книги.
Напоследък с приятели си говорихме как с възрастта се променя четенето на книги. И препрочитането. Голямата разлика е в познанието на света, което сме натрупали, в начина, по който осмисляме написаното, в натрупания опит, към който сега можем да отнесем написаното. Затова лично на мен четенето ми носи и по-голяма тъга, припознавам се в съвсем различни герои от тези, с които съм се чувствала свързана или вдъхновена преди много години. И въпреки че човек осъзнава това, не си казва „аз съм друг човек“, а „сякаш друга книга съм чел преди години“.
Това ми се случи тази година и с „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, и със “Сидхарта”на Херман Хесе, и с “Души в окови“ и “Луна и грош“ на Съмърсет Моъм. А последното ми връщане към книга беше - никога няма да познаете коя! - „Тримата мускетари“ на Александър Дюма. Не беше нито планирано, нито предвидимо. Четях „Париж“ на Едуард Ръдърфорд – този увлекателен епос, който ни разхожда из историята на Париж и Франция от Средновековието до 1968 година. Там се споменаваше и родът на Д`Артанян и така ми се прииска да си припомня книгата, която съм чела на 12-13 години. Ами (пре)прочетох я с пълно сърце и ми достави много голямо, макар и различно, удоволствие. Това, което в детските ми години е било чисто приключение и пример за истинско приятелство и задруга, сега беше вече подплатено с исторически и географски контекст, с познание за религиозни войни и политически сделки. И с хумор, който на 12-13 години не бих могла да оценя и на който да се разсмея.
Това ми е отговорът на въпроса, който сама си задавам понякога – защо си губя времето да препрочитам, като ме чака камара от току-що издадени и непрочетени книги? Със сигурност не е опит да се изкъпеш в една и съща река. По-скоро е наслада да изкачиш отново някой връх, когато си станал по-силен, по-издръжлив и си изхвърлил от раницата си всички излишни неща.
А иначе, ще продължаваме да чакаме с нетърпение новонаписаните книги, ще ги четем, ще си говорим за тях, ще ги препоръчваме на младите хора, които ще имат време и да ги прочетат, и да ги препрочетат след много години. И може би да напишат нещо за тях в Деня на любителите на книги.
Защото светът е устроен така, че книгите под каквато и да е форма винаги ще ги има. И хора, които да ги обичат всеки ден, ще има. Надявам се.
