В страната, в която живея сега, когато си отиде човек, семейството му и приятелите му се събират не да оплачат смъртта му, а да отпразнуват живота му. Съзнавам, че думата „празнувам“ не е точната, но разликата е ясна.
Преди дни бяхме с приятелки да отбележим хубав повод и разговорът от само себе си се пренесе върху доброто, което прави човек, понякога без да разбира. И начина, по който променя живота на други хора, не задължително близки, завинаги, към добро.
В деня, в който се разделяхме с татко, абсолютно непознати за мен хора идваха и ми казваха как никога няма да забравят какво е направил за тях. Как им е помогнал, когато нищо друго или никой друг не е могъл да помогне. Как заради среща с него са избрали професията си. Как не са съжалили за тоя избор нито за миг. Как ще са винаги благодарни. Как това е променило живота им. Как и децата им знаят какво моят татко е направил за тях, помагайки на родителите им.
Аз нищо не знаех за това. Знаех, че татко е най-добрият човек на света. Знаех какво е направил той за мен. За първи път го видях през очите на други хора и доброто, което той е сторил за тях.
Докато писах това, правилната дума, която да замести „празнувам“, все още не е дошла, но зная как да я обясня: Отбелязва се това, което човек е направил приживе, следата, която е оставил, доброто, което е посадил.
И аз така избирам да пазя спомена за тези, които обичам – като почитам живота им и този, който са дали на мен. И който аз съм предала нататък. И който моите деца ще предадат на децата си.
Светла памет за тези, които ни пазят.
