До скоро!

Миналата седмица имахме среща на випуска, за да отпразнуваме много, ама много години от завършването на Френската гимназия в Стара Загора. Вече цяла седмица оттогава, а емоцията още не ни е напуснала - продължават да летят снимки на прегърнати, усмихнати, пораснали хора; обещания за нова среща догодина, когато и ние, и Гимназията ще празнуваме един и същ юбилей; смешки за това кой какво е казал или искал да каже.

И си мисля отново колко относително нещо е възрастта и как наистина тя е само и единствено в главите на хората. Има съученици, с които се виждаме често или поне веднъж в годината през лятната ваканция - те за мен така и си останаха непроменени. С други се виждаме само на срещите на випуска и за някои от тях може да има един кратък момент на разпознаване, даже мъничък страх да не би да сгрешиш. В момента обаче, когато си сигурен кой е това, сякаш преставаш да го виждаш такъв, какъвто е дошъл на срещата днес. В очите ти е вече само това момче или момиче, с което сме учили заедно преди много, ама много години. Същото е и с учителите, които дойдоха на срещата – в тях виждам крехката ми русокоса учителка по френски в подготвителен клас на възрастта на моята дъщеря и красивата висока жена с дълги черни коси пред Менделеевата таблица.

Нищо и никой не си отива в тоя живот и остава във вида, в който си го обикнал. Затова е хубаво, когато сме отново заедно и отново на 14-15-16-17-18 години - и тези, които отидохме на „Пингвините“ и останахме заедно до зори, и тези, които бяха заети и не можаха да дойдат, и тези, които преди време си тръгнаха твърде рано от видимия свят и останаха в истинския смисъл на думата млади.

Неслучайно е казано, че с възрастта човек има най-голяма нужда от срещи с хора, които го помнят като млад. Аз ще добавя - има нужда да отиде на срещата на „Пингвините“, където в нечии очи винаги ще бъде на 14-15-16-17-18 години.

Следващата година е толкова близо!  

 

Камък с форма на сърце

Казани са думите.

Наранили са когото трябва.

Ако трябва, са спасили също.

Как приличат думите на хляба,

точно като който са насъщни!

Хвърлен съм и вече няма връщане.

Лежа– ненаранил и неспасил.

И нито като хляба съм насъщен.

И нито като дума - променил.

 

Хвърли ме първият, който никога не е грешил.

Праведността остави по тялото синини,

по душата безгрешието писа въпроси.

Аз поех обратно към високите планини,

а годината - към своето високосие. 

Никой така и не се запита за грешника.

Дълга си изпълниха и природа, и хора.

Но едно парченце от мен остана в дрешника -

да напише все някога тази история.

 

Нарушено обещание е светът.

Куца като куче, улучено с дума.

Като съвест се хвали колко е леко.

И камъни няма. Остана шумата,

в която самотно се рови Човекът.

 

Любов като нещо

Любовта е нещо като копче на дреха;

като нещо, без което не може и може;

като украса, удобство или утеха;

като цвят, като плат и като допир до кожа.

Любовта е което знаеш как се нарича

и това, което все още си няма име.

Какво държиш в ръката си, смело момиче?

Едно копче. За късмет при всяко излитане.

 

Животът е Човек

Тази сутрин, докато чакам влака към офиса и чета бодрия сутрешен пост на моята приятелка от детството Зори, ме осени едно прозрение - клише, каквито често се оказват прозренията:

Животът е Човек, уважаеми хора.

Нормален Човек - не задължително добър или перфектен, а нормален. Като мен, като вас, като всички ни.

Както се държиш с него, така се държи и той с теб. Ако му се усмихваш, и той се усмихва. Ако направиш добро, ще намери начин да го върне - не задължително на теб, но ще го направи за някого някъде. Като всеки нормален човек, обича баланса. И понякога го изгубва.

Ако му си сърдиш, и той ти се сърди. Или престава да ти обръща внимание. Ако истински вярваш, че е болен, се разболява. Ако вместо лекарство сложиш на нощното си шкафче парфюм или червило, ще избере тях и ще се огледа в близкото огледало.

И понеже е Човек, нищо човешко не му е чуждо. Понякога ще ти се разсърди без причина, няма да е справедлив, даже и няма да забележи, че му се сърдиш. Това не е повод да вярваш, че не е добър.

Та така. Понеже влакът закъснява, написаното прозрение стана по-многословно от това, което ми дойде първоначално наум. Както често става в Живота - този неуморен и талантлив Човек, който много иска да бъде обичан. 

 

The Safekeep by Yael van der Wouden

Може би това е най-трудният отзив за книга, който съм споделяла и сигурно щях да си го спестя, ако не ме бяха помолили. Причината е, че все още не мога да определя отношението си към тази книга – не съм възхитена от нея, но не е като да не ми хареса изобщо. Чувството по средата обикновено е безразличие, а тук случаят не е такъв. И ми е много трудно да кажа каквото и да е за книгата, без да издам замислените изненади в сюжета. Защото има такива и макар и много читатели в Goodreads да твърдят, че от самото начало са разбрали какво ще се случи, аз си признавам, че се случиха много неща, които не очаквах. Затова сега внимавам за всяка дума, която споделям за тази книга, поради което и отзивът звучи като едно голямо нищонеказване. 

Книгата е дебют на авторката (не съм сигурна в правилното произношение на името ѝ), беше включена в краткия списък на наградите Букър за 2024 година. Действието се развива в началото на 60-те години в Нидерландия, главната героиня води самотен живот в изолирана къща, в която не идва никой, освен двамата братя, с които са отраснали тук, прислужницата и една жена, чиято поява става причината да бъде разплетена тайната. 

Една от особеностите на книгата е криволиченето в жанра – повествованието тръгва в семейна история, завива в любовно-еротичен конфликт, продължава като пост-военна травма, завръща се в пасторална идилия, опрощение и любов. Дава усещане за дисбаланс, за некомфортно мятане от студено в горещо, от пълна тишина до непоносим шум. Не знам дали е търсен ефект или е слабост на първата книга. Със сигурност обаче е една от причините да ми е интересна и да не я оставя, докато не я прочета, въпреки мудното като цяло повествование.

Не е книга, която бих препоръчвала с лекота. Нито пък бих влизала в спорове за нея с пуритани и хомофоби. 

Би ми било интересно да я обсъждам с хора, които познават Нидерландия по време на и след Втората световна война, както и такива, които познават Нидерландия днес и могат да кажат има ли още и какви са белезите от онова наранено и нараняващо минало. 

А, и да, ще съм благодарна, ако науча правилното произношение на името на писателката. Както и дали книгата е преведена на български и ако не, какви са плановете за среща с българските читатели.