Използвам тишината на ранните утринни часове за четене. Напоследък съм се
заровила в митологията. Припомням си научено. Издирвам пропуснати неща.
Погълната съм от „Силата на мита“ на Джоузеф Кембъл. Харесва ми, когато казва,
че митовете са сънищата на света, а сънят е твоята лична митология. Интересни
са ми паралелите между митовете на различните цивилизации, уж разделени от
пространство и време. Успокояващо е да видя написано това, което и аз като
всеки човек съм открила чрез личните драми - защо имаме нужда от митове? За да
ни помагат да се справяме с разочарования или възторг, провал или успех.
Използвам и тишината на ранните утринни часове, за да видя какво ново се
случва в социалните мрежи. Една от многото групи във Фейсбук, които следя, е за
био-градинарство. Там попадам на дискусия за градушките и въпроса дали наистина
обърната нагоре мотика помага да се избегне бедствието и унищожаването на труда
ни. Следват десетки коментари, в които хора се кълнат от личен опит, че работи
и градушката спира на минутата или съвсем подминава градината. Варират оръдията
на труда – мотика, но може и нож, забит в земята, така че острието да сочи към
небето. Друг потвърждава, че работи, но да се внимава къде се оставя мотиката,
за да не я настъпи някой по невнимание. Трети споделя различен способ –
масичката в градината да се оставя винаги вдигната нагоре с краката. А един
човек потвърждава как той не вярвал, но на една сватба завалял много силен дъжд, но накарали булката да целуне опакото на тигана и дъждът спрял.
Това, разбира се, са съвсем различни неща. Двете занимания в неделната
утрин не са свързани по никакъв начин. Просто в този момент се сетих за още
едно изречение на Кембъл, което харесвам: “Чрез мита вие усещате живота като стихотворение,
в което лично участвате.“
Мисля следващия път, когато видя градоносен облак, да пробвам.
No comments:
Post a Comment