Днес, утре и завинаги

Докато рисувам с акварел коледни картички с мандарини под светлия кръг на лампата с абажур от цветно стъкло с водни кончета и си мисля колко е наивна идеята да правим неща, за да останем,

колко тъжно, ненаучно, безсмислено е да се надяваме, че си осигуряваме продължение на духа 

с това, че сме отгледали деца, че сме им дали хляба в ръце и вярваме, че ще се оправят,

с това, че сме построили къща, че сме посадили дърво,

че рисуваме, пишем, подвързваме тетрадки с рецепти, 

купуваме картини, порцелан и златни накити, на които се надяваме, че цената им ще расте;

 

та докато си мисля колко всичко съществува само сега, а утре принадлежи на тези, които отгледахме, дадохме хляба в ръцете и вярваме, че ще се оправят,

а за нас има само днес под меката светлина на лампата с цветните водни кончета, тихото чудене коя картичка при кого да отиде, шумът на радиаторите, огъването на пламъчето на ароматната свещ, ранното стъмване, чашата от Майсенски порцелан, която вадя от кутията, за да си направя в нея горещ шоколад, дистопичната книга, в която едно момче търси майка си, филмът, в който в началото на XIX век едно смело момиче се влюбва в поет,

 

та точно в този момент, в който си мисля всичко по-горе описано с някаква ненадежда,

отварям тетрадката с рецепти, за да си припомня как се правеха коледни курабийки, а попадам на страницата, на която татко подробно ми е написал как се прави великденски козунак, 

поглеждам се в огледалото и закопчавам догоре вишневочервеното елече на татко, 

погалвам снимката, която моето момиче направи миналото лято на дядо си, а светлината зад него е златна - златна

като нещо предадено от дядо на внук,

 

и точно под тая светлина на лампата с водни кончета и точно в тая декемврийска неделя разбирам колко НЕ Е наивна, тъжна, ненаучна и безсмислена идеята да правим нещата както ги правим сега, 

 

защото утре винаги идва след днес и така нататък, 

 

и нататък така...