Календар на пода

Когато след двумесечна работа вкъщи отидох за първи път в офиса, намерих големия стенен календар свлечен на пода. Може би заради необичайните жеги тази година, тиксото, с което беше залепен в четирите си края, не беше издържало. Календарът беше тип „работен“, с отбелязани всякакви срещи, събития, срокове за изпълнение, служебни и частни пътувания, празници, отпуски, а изминалите седмици до средата на март - отметнати с жълт маркер. Календар от тези, по които пишеш или се обръщаш да консултираш, докато говориш по телефона и уговаряш някоя среща. Въпреки компютъра и телефона, винаги съм обичала да имам зад гърба си такъв на хартия, на който мога да виждам като на длан цялата си пълна година. 

Сега тази година лежеше на пода – започнала, частично изпълнена, планирана занапред, допълвана в движение с обещания и надежди, белязана с неизвестни. Не знаехме, че ще бъде такава, когато я очаквахме и посрещахме. Сложих обратно календара на стената, маркирах изминалите седмици в жълто, зачертах несбъднатите неща, оставих тези, за които все още имаше шанс да се случат, добавих и нови – животът не спира. При следващото идване в офиса стената отново беше празна. Нечия грижлива ръка беше навила на руло календара и го беше оставила върху бюрото ми.

Този път направо сложих падналия календар в кошчето за хартия.

Познавам много хора, които тъгуват или се гневят за това, което не можа да се случи. За всички провалени срещи, неосъществени пътувания, несрещнати хора. За всички отменени полети, за всички невърнати суми, за всички несъбрани багажи, празни летища, призрачни градове, отменени ваканции. Има дни, в които и аз съм гневна и тъжна. 

Има и дни, в които знам, че не трябва да съм гневна и тъжна. Въпрос на време е човек да разбере, че има календари, които нищо не може да задържи върху стената. Важно е да продължи и без тях да сбъдва всичко, което е в неговата власт и в неговата природа. Което не е, да остави да си отиде или само да поиска да стане. И да не пропусне хубавите неща, които въпреки всичко се случиха, както и хубавите неща, които ще се случат въпреки всичко.

Днес си купих самолетен билет и за по-сигурно си го отбелязах в тефтерчето. 

ПАЗЕТЕ ДЕЦАТА!

Тази снимка направих преди година, но графитът в центъра на Брюксел и люлката до него си съществуват и днес. Минах оттам миналата седмица, площадката беше празна по обясними причини. Знам обаче, че скоро ще бъде пълна: има ли люлка, винаги ще има дете, което да се люлее на нея. Светът просто е устроен така, колкото и някои да се опитват да го подменят.

Много ми харесва композицията с графита и люлката. Тя ми изглежда по-доброто послание от шарените балони и детските снимки в днешния ден (да уточня, не съм против тях, и аз ги споделям). 

По-доброто послание е, защото е предупреждение за нас, които вече сме слезли от люлките. Рисуваме свят, който се зъби, докато някой играе. Създаваме чудовища, докато бъдещето расте. Опитваме се да го плашим, докато то прави опит да литне.

Всеки възрастен има оправдание, че той не прави така, че това е някой друг, че е несправедливо да се говори за „ние“. Това, разбира се, не е вярно. Любимата храна на злото е нашето мълчаливо съгласие.

Винаги има какво да се направи и никога не е късно. Иначе ще си стоим там на една стена, докато люлката минава край нас и отминава.