Имате поща

Моето поколение беше научено да пише писма – хартиени, сгънати прилежно, с плик и марка. Беше научено да ходи до пощата; да очаква отговор; да брои дните; да проверява дали се белее нещо в пощенската кутия; да вади писмата с химикал, ако няма ключ; да е кисело, ако писмата закъсняват, и да е щастливо, когато писмата пристигат.

После моето поколение се отучи да пише хартиени писма, а тези след него изобщо не се научиха. Няма и причина да не бъде така: толкова е хубаво и удобно, че писмата вече отлитат с едно натискане на бутона, а адресатът ги получава веднага. Е, и сега очакването на отговор може да бъде мъчително, още повече, че забавянето не може да се извини със стачкуващи влакове, заобикалящи бурята кораби, отменени полети или строг граничен контрол. Хората получават писмата си направо на умния телефон и логично загубиха навик да проверяват пощенските кутии, защото съдържанието им е основно рекламни брошури, известия за данъци, сметки за парно.

Пиша всичко това не от носталгия по миналото. Пиша всичко това от надежда за настоящето. Ако изобщо световните беди могат да имат добри страни, ето една от добрите страни на пандемията: преоткриването на пътя към пощенската кутия. При това не само заради доставките на поръчаните онлайн стоки, а и заради бели и шарени пликове с думи от приятели.

Не, че не се е случвало и преди, най-вече по Коледа. Сега обаче дългите месеци на ограничения в пътуването, виждането с хора, работата от вкъщи събудиха желанието да се пишат писма, да се пращат по пощата, да се очаква съобщението от приятел, че е получил плика ти, че се е изненадал, че даже не може да ти обясни колко много се радва.

Не ви се вярва ли? Аз го направих и познавам и други хора, които го правиха и продължават да правят. Лечебно е, уверявам ви. Не е животоспасяващо, но е лечебно. Заради недостиг на персонал и заради нарушени графици на въздушния и наземен транспорт има големи закъснения, но по някаква неведома сила пликовете идват точно, когато има нужда от тях. 

Тази седмица започна с известие, което ме натъжи и даже малко ядоса, но след няколко часа ме изненада плик от приятел в България с пера за калиграфия, само защото преди време го бях разпитвала за перодръжки и други такива пособия. Същата вечер получих съобщение в месинджър от моя съученичка, която не съм виждала от години и която живее в Норвегия, че е получила акварела, който й пратих, защото ме впечатли във Фейсбук нейна снимка на залез и го нарисувах, а тя го хареса. Излишно е да казвам колко се зарадвах аз, колко беше радостна тя и колко радостен беше приятелят, когато му казах колко се радвам – всичко това в един ден, който започна доста разочароващо.

Има и други пликове, които съм пуснала по света. Има някои, които още пътуват,  както и такива, които скоро ще тръгнат. Зная, че има и пликове, които пътуват към мен.

Ето заради това написах всичко това. Нещата от миналото се връщат в настоящето, когато има нужда от тях. Както се връща звукът от грамофонната плоча или допирът до подвързия на книга. Не защото не може без тях, а защото с тях става по-хубаво в дни, когато е тъжно, трудно и страшно.

Бъдете здрави! И не забравяйте да си проверявате пощенските кутии, приятели.

Снимката е на моята приятелка Теодора Стайкова, която, научавайки за колекцията ми, започна да се оглежда и да открива колко красиви наистина могат да бъдат пощенските кутии.

 

 

А това е колажът от акварела със снимката на моята съученичка Драгнимира Юнсен на фона на българска керамика в норвежкия им дом. Светът е чудо.

В края на лятото

Разказът е публикуван в ноемврийския брой на електронното списание LiterNet: 

https://liternet.bg/publish7/skabakchieva/v-kraia.htm

*

- Мамооо! - един радостен глас събуди плажа и стройно момиче с лъскава черна коса изтича към високата част, откъдето към морето се спускаше стръмна пътека.

Заради яркото слънце силуетът на жената, която беше пристигнала, се очертаваше тъмен и цял, без онези детайли и светлосенки, заради които можеш да я познаеш.

И все пак аз я познах - по начина, по който се обърна сърцето ми, абсолютно неподготвено в горещия ден, започнал необещаващо и самотно.

Жената разтвори ръце и момичето с лъскавата черна коса увисна на шията ѝ. Залюляха се в кратка и тиха прегръдка, после момичето отметна глава и разроши по детски косите на майка си. Хвана я за ръка и я поведе с подскоци надолу. Изпод чадъра почти до водата излезе високо момче и заслони очите си с длан.

Като си помисля как бях прекарал утрото на терасата над морето сред купища омръзнали вестници и нито за секунда не бях и помислил, че животът се кани да ми подари нещо повече от силует на жена, очертан на късното палещо слънце.

Момичето събра дланите на жената и момчето и повдигна и спусна пети с онова нетърпение, с което очакваш хората, които обичаш, да се харесат.

От моя шезлонг видях как жената се засмя и повдигна устни към бузата на момчето, а то премигна смутено и улови момичето за ръка.

Тази усмивка можех да позная и без да слушам думите на сърцето си - само по начина, по който предметите наоколо ставаха като поръбени с ивица светлина, знаех, че тази жена е тук и се усмихва.

Момичето започна да разказва нещо като рисуваше с ръка линията на хоризонта, сочеше къщата на върха, после изигра с пантомима човек, който влиза във водата полека, страхувайки се от пръските и от първото хладно гмуркане във вълните.

От моето място виждах профила, който не бях забравил през всички тези години и въпреки това ме изненада с леко издадената долна устна и полегатото склонче на гушката.

Жената се разсмя със силно отмятане на главата, момчето изглеждаше по-отпуснато и спокойно, а момичето беше включило в своята пантомима и косите си, отразяващи слънцето.

Вдигнах вестника пред очите си - не защото ме беше страх да не ме разпознае, а защото знаех, че няма по-скъп миг от този да наблюдаваш тайно човек, който не знае, че е наблюдаван.

Жената изу лекичко детските си сандали, кръстоса ръце над бедрата си и вдигна полите на синята рокля, с движение на раменете се измъкна от горната ѝ тясна част и след малко изтръска коси и метна дрехата на шезлонга.

Мигът е още по-скъп, ако наблюдаваш жена, която обичаш. Някога я обичах.

*

Викът на моето момиче развълнува морето, плиснаха малки вълни, няколко лица се надигнаха от дрямката, едно охлювче се претъркули по дюната, а в мен изведнъж стана тихичко и щастливо от целувката на топлото ѝ вратле, което се свря до бузата ми като птиче.

Как ме зарадва! Сякаш бе пораснала, потъмняла така и с подивели черни коси на момиче от приказката на Дисни. Хвана ме за ръка и ме поведе с подскоци надолу, където ни чакаше високо момче, изправено от очакване и тревога. Стана ми весело и приятно, а нещо ме разтревожи.

Обичах този плаж заради високия бряг. Още в ранния следобед от краищата му започваха да растат дебелите сенки. Несвикналите очи трудно различаваха побелелите от слънце фигури на фона на тъмните червени скали. Аз обаче неочаквано го видях. Скрих очите си и се опитах да се държа още по-весело. От смущение.

Моето момиче се повдигаше и спускаше на пръсти, чакаше одобрението ми и току местеше очи от мен към високото русо момче. Не исках да ги мъча повече и се повдигнах на пръсти, за да целуна по хладната буза бъдещия си зет, а той лекичко въздъхна и я улови, облекчен, за ръка.

Не виждах мъжа, а знаех, че е там. Стоях с гръб, но го наблюдавах с косите си. И с извивката на гърба. И със синята рокля, сякаш облечена специално за случая. Приемах като антена срещата, която още не се е състояла. И разбрах, че през целия път от София до морето, докато пеех по телефона и говорех с радиото, аз съм я чакала.

Момичето ми с весел танц на ръцете си разказваше как високото и срамежливо момче не искало да влиза във водата и все му било студено. Как го пръскала и мамела навътре-навътре. И как, заради жегата, от къщата хоризонтът се виждал бял като снежни върхове, като градина от сливи, като тесто за целувки.

Бял като косите му, непроменени от първата ни среща, ала моята чернокоска нямаше как да знае това. Извивка на устни като вълни, като движение на длан, с която показваш на някого хоризонта, като пересто облаче, като рисунка в небето. Дойдох при старото си море, а попаднах в една нова и неизучена география.

Стана ми трудно да следя възторжения ѝ глас и в същото време да слушам тишината на погледа си. Реших да поплувам. Преди да смъкна роклята, се опитах с крайчеца на окото си да видя как изглежда жената до него, но бързо се нарекох страхливка и метнах синята рокля на шезлонга.

Преди много години си бях повтаряла, че любовта не е състезание.

И се гмурнах в морето.

*

Гледах я как плува и едвам се удържах да не вляза след нея. Какво щях да направя тогава, не знам.

Може би щях да я заговоря, да ѝ кажа, че съм я видял още горе на хълма, но не съм искал да прекъсна срещата с дъщеря ѝ, че не е променена, че все още плува така с глава над водата, което има своето очарование и ми припомня много неща, че тъкмо съм смятал вече да си тръгвам оттук, защото ми е дотегнала жегата, вестниците, които пишат едни и същи неща, обажданията от офиса, бавността на деня и краткостта на залезите, не-очакването и нищо-не-случването, лятото, което с възрастта все повече ми напомня на есен.

Можех и нищо да не ѝ казвам, а просто да плувам, стараейки се да спазвам нейния ритъм, или да дръпвам лекичко напред, следейки с крайчето на окото си как ме следва с малко тревожни движения и неспокойни очи към брега.

На около двеста метра встрани има скала и мека морска трева, по която да стъпиш, за да излезеш на камъка. Тя сигурно не знае това и ще се опита да я заобиколи, но ако аз извия натам, вероятно ще ме последва. Понякога идвам тук след дълго плуване и стоя сам, докато не усетя хладния здрач по кожата си.

Ще изляза първи и ще ѝ подам мокра ръка, за да ѝ помогна да се качи. Тялото ѝ ще се опъне, когато с другата ръка се протегне, за да се хване за остра скала и да се изтегли нагоре. Плоският камък е достатъчно широк и съвсем мъничко тесен за двама. От брега ще изглеждаме като два корморана, поспрели за малко, преди да се гмурнат отново за риба.

Можех да я питам сама ли е тук, дълго ли ще остане, запазила ли си е хотел, с какво се занимава дъщеря ѝ сега, дали вярва, че ще се разбират с това момче, намирала ли е пак морски звезди, открила ли е нови морета, пази ли мидите, които бях събирал за нея.

Можех и да си мълча. Можех нищо да не попитам. Единствено щях да искам да зная защо миглите ѝ са мокри като през цялото време плуваше, без да потапя глава във водата. Но тя и без това нямаше да ми отговори, само щеше да извърне очи и да каже, че е време да се връщаме на брега.

Вместо това, събрах хавлиите от шезлонгите, взех чехлите си в ръце, сложих вестника в торбичката при другите отпадъци и се заизкачвах по стръмната пътека нагоре. Момичето се смееше весело и закачаше високото момче, което търпеше с любов и усмивка.

Горе, на високия бряг, се спрях за последно и погледнах към единствената жена, която съм обичал някога. Тя беше доплувала към скалата и тъкмо се протягаше, за да се хване за една остра скала и да се изтегли нагоре.

*

Обичам и се страхувам от първото докосване на морето. Трябва ми време, за да се реша да се гмурна във вълната и предпочитам да отлагам. Секундата преди потапянето е предчувствие за студ и примирение, че вече не мога да се върна назад.

Плувах, както винаги, без да потапям глава. Единственият мъж, който не ми се беше присмивал за това, лежеше на шезлонга, четеше вестник и дори не подозираше колко съм близо.

Май постъпих глупаво, че не му се обадих. Може би щеше да се гмурне с мен и както някога щяхме да си плуваме под лъчите на късното слънце. Щях да се старая да не изоставам от него. Знаех, че ще ме чака и че няма да ме поведе надалеч, откъдето няма да ми стигнат силите да се върна.

Щях да му кажа, че съм тръгнала рано от София, за да пътувам по хлад. Че дъщеря ми беше звъннала вчера, за да ме повика тук и да ме запознае с момчето, което обича. Че слънчогледите край пътя са започнали да узряват и вече са навели прегорели глави. Че в чантата, която остана на плажа, нося праскови с онзи вкус на пътуване към море, който имат още от детството.

Той вероятно щеше да предпочете да плува до хоризонта, но аз щях да го заведа на моята скала. Тя е малка, но достатъчна за двама, ако седнат близо един до друг. Обичам излизането на нея и начина, по който меката морска трева гали краката.

Щях да му разкажа, че тук съм сама и това, каквото и да означава, се случва отдавна. Исках да остана достатъчно, за да събера цялото време, разпиляно около младите ниски смокини край къщата. Мислех да измия прозорчетата и да слушам щурците и бърборенето на моето момиче, което учи право, безкрайно е влюбено, пише приказки и прегръща света всеки път, когато иска да му каже колко го обича. Трябваше да почистя градината, да изслушам гергините, натежали от сол, да чуя тайните на лимона и да обещая нещо на розите.

Там, на скалата, щях да го питам как са децата му, дали са някъде по широкия свят, обича ли ги животът. Нямаше да го питам дали е сам, защото вече знам, че не беше. Може би, без да питам, щеше да ми разкаже успял ли е някога да намери морски звезди, открил ли е нови морета и пази ли мидите, които бях събирала и продължавам да събирам за него.

Когато обаче се изкачих на скалата и погледнах към плажа, шезлонгът беше празен и вторият - също. По пясъка моето момиче се гонеше с бъдещото мое момче, а другото наоколо беше без цвят и значение.

Видях силуета на фона на слънцето. Единственият мъж, когото съм обичала някога, хвърли нещо в контейнера на стръмното, пусна на земята чехлите, които носеше в ръка, и си отиде към залеза.

*

Не разбрах защо мама си тръгна толкова бързо. Снощи всичко беше спокойно и тихо. След плажа се прибрахме в къщурката и докато двамата вадехме от багажника на колата чанта след чанта, мама обиколи градината, защото тя винаги прави така. Когато седнахме на верандата, на масата вече имаше струпани зрели смокини. - За сладко! - мама разясни на моето момче, което никога не беше виждало смокини освен по натюрмортите от фламандската школа, с които беше отрасло. - Сега ще ти покажа и какво е индрише! Потъркай го така между пръстите и ще видиш!

Мама беше толкова весела на вечерята от розови домати, козе сирене и патладжанени измишльотини, както тя ги нарича. Разказа за последното си пътуване до другия край на света, където беше живяла при брат ми, от когото по скайпа вече знаех как излизала сутрин рано и се прибирала вечер от своите дневни пътешествия, а от джобовете си вадела разни съкровища - семена от непознати цветя, полирани от прилива клони, черупки от миди и отново черупки от миди.

Мама беше толкова щастлива и спокойна и показа на Петер Млечния път, който той беше виждал само на опаковката на сладкишче. Разказа му как Голямата мечка вързала колата за Полярната звезда и оттогава тя така обикаля. Слушах как мама разказва на новото си дете историите на нашето детство и я обичах такава кротка, забавна и мъдра.

Мама не каза нищо за татко, но тя обикновено прави така. Те са такива, аз ги обичам и затова си говоря с тях поотделно и гостувам в техните светове паралелно.

Какво се случи в онази нощ, не разбрах. Пробудих се и чух гласове от верандата, които се сливаха с щуренето на щурците и с жуженето на релсата, по която пердето се увиваше от бриза. Различих нейния говор, който беше бърз дори като шепот, и друг, тихичък и равен, който сякаш я допълваше - като песен на два гласа, като канон, като разказ на хора, които не са се виждали от години.

На другата сутрин на масата в кухнята намерихме току-що изпържени бухти, до мивката бурканите със сладко от смокини стояха обърнати върху капачките си още горещи, в градината водата в коренчетата на цветята още стоеше, а мама я нямаше. Колата зад къщата - също.

Беше оставила на верандата малко писмо, в което казваше, че трябва да свърши нещо, за което сега разбрала колко е важно. Казваше, че ни обича. И да не вярваме, че има неща, които човек не може и не бива да прави. На Петер преведох само, че спешно са повикали мама от офиса в София. Хапнахме бухтите и слязохме на плажа.

Може би чак към обед един чадър при скалите привлече очите ми. Там вече месец една двойка прекарваше дните си в пълно мълчание. Бяха ми направили впечатление със спокойствието, което излъчваха и очевидно, разбирането без думи. Казвах си, че искам един ден с Петер да бъдем така заедно и доволни. Днес за пръв път единият шезлонг остана празен през целия ден и хубавият мъж с побелели коси не дойде.

Когато си тръгвахме от плажа, хвърлих последен поглед към морето. На скалата, която мама много обича и ни водеше с брат ми, когато бяхме деца, долетяха два корморана. Сгушиха се един до друг и сякаш нещо си казаха.

 

 

 Сн. Светлозара Кабакчиева

Приказка от поговорки

Имало някога един Странен свят, в който всичко било като извадено от поговорка. Обущарят бил бос, кокошките си лягали гладни и сънували просо, а гладните мечки категорично отказвали да играят хоро. В дворовете между блоковете в големите градове бързите кучки раждали слепи кученца. По селата воловете риели пръстта и тя падала на гърба им, а стопаните водели кончетата си до водата, но не успявали да ги накарат да пият. Вълците сменяли кожата си, но нрава си - не, а хората, които се бояли от мечки, изобщо не поглеждали към гората. Вечерните телевизионни емисии били пълни с новини за хора, които вадели нож и после умирали от него, и за хора, които копаели гробове и падали в тях, а след поредната черна хроника за обърната кола идвало поредното изброяване на другите пътища, по които колата е можела да премине.

В Странния свят имало и други хора, както и други неща като излезли от поговорки. Те се носели като пъстри балони, гледали отвисоко и избягвали общуването с хората и нещата от другите поговорки. Танцували по вятъра и отказвали да стъпват задълго по потрошените тротоари на Странния свят, а когато все пак трябвало да го направят, били бързи и успявали да отскочат в мига преди от счупената плочка да бликне кална вода и да ги опръска. В тези пъстри балони ранните пилета пеели рано, майките били златни сенчици, а сговорните дружини повдигали планини. В тях утрото било по-мъдро от вечерта, а млякото стояло покрито и котките дори не си и помисляли да лочат от него. В тези балони приятелите се познавали в нужда, хората пеели и не мислели зло, посрещали по дрехите и изпращали по ума, а мързеливците си стояли гладни и жадни.

Така си живеели в Странния свят тихо, мирно и в неприязън летящите хора и хората, стъпили здраво на тротоара. Първите високомерно смятали, че най-добре се смее този, който се смее последен. Вторите пък разумно си казвали, че е по-добре да имаш врабче в ръката, отколкото орел в небето. Така минавали дните, всяка жаба си знаела гьола и никой не гледал в паничката на другия.

Понякога обаче някой от пъстрите балони се увличал по вятъра, заплитал се в клоните на някое дърво и се веел там като някаква никому ненужна торбичка, каквито имало много в Странния свят. Случвало се балонът да се пукне от грапавата кора на дървото и тогава като от вълшебна торба се изсипвали всякакви шарени поговорки. По счупените тротоари се събирали хора и гледали как тези поговорки летят, одумвали ги, протягали ръка да ги хванат или просто си казвали, че не са за тяхната уста лъжица. Някои напомняли, че отдавна са казвали, че е трябвало да вържат попа, за да е мирно селото. Други отказвали категорично да имат каквото и да е общо с тези твърде странни за Странния свят неща, закривали очите на децата си и ги поучавали, че трябва да стоят мирно, за да не видят чудо, защото, както се знае, чудесата не са за всекиго и много хубаво не е на хубаво.

Имало обаче и такива хора, които се опитвали да убедят останалите, че Странният свят няма да се оправи, ако хората, поговорките и нещата в него са все така разделени. Навсякъде говорели, че Странният свят става все по-странен, докато едни си хвърчат в облаците, а други не вдигат очи от земята. Не се уморявали да повтарят, че човек знае две и двеста, че умът може да царува, може да робува, а може и патките да пасе. Че всичко зависи от навика, а навикът е втора природа, което означава, че може да се промени. Че шансът е на страната на подготвения и че е абсолютно приемливо да се разбъркват и смесват традиционните поговорки. И хората от балоните, и хората от потрошения тротоар им се присмивали и им казвали да хапват големия залък, но да не се мъчат с големите думи. Препоръчвали им да не забравят, че царят дава, ала пъдарят не дава, пък и царят е далеко, а богът – високо. Някои направо предупреждавали тези хора да стоят мирни, защото преклонената главичка сабя не я сече, а и също да помнят, че човек предполага, но Господ разполага. Други им симпатизирали, но предпазливо ги съветвали, че няма ненаказано добро и има една стара приказка, че ако направиш добро, трябва да бъдеш готов да изядеш нещо, което не се яде.

Тези хора обаче, които се опитвали да помирят останалите, не се отказвали и не се уморявали да повтарят, че блага дума железни врата отваря, че мекото винаги е по-твърдо, че богат е този, който е здрав. Те силно вярвали, че на ахмак птиче Господ му вие гнездото, но и знаели, че Господ дава, ала в кошара не вкарва. Затова продължавали да мътят водата, тъй като и децата знаят, че риба се лови в мътна вода. Припомняли, че малките камъчета обръщат колата и че вирът се образува от капка след капка. Нарочно побутвали тези на тротоара и им сочели към небето, точно когато някой от пъстрите балони се залюлявал пред залеза. Или сочели на някой балон да погледне към локвата на тротоара точно в мига, когато тя отразявала слънцето като огледало. Ако някой им кажел, че са твърде млади, за да знаят какво правят, те му припомняли, че трябва да се пита патило, а не старило.

Малко по малко хората от балоните започнали сами да се вглеждат към земята и да търсят блестящите огледала на локвите по потрошените тротоари или някое упорито цветче, което повдигало и без това разлепената плочка и се приготвяло да разцъфне в целия си блясък насред грозотата.

Малко по малко хората със здравите корени започнали да търсят начини и те да летят или поне да гледат дълго с ръка над очите балоните, които кръжат и сякаш се опитват да се приближат към земята, само за да помахат.

Тези, които настоявали за единство, обяснявали на тези в небето и на тези на земята защо Странният свят е общ за всички им. Както и защо ако Мохамед не отиде при планината, планината ще отиде при него.

Странно, но от това Странният свят започнал да става по-хубав. Невероятно, но започнал да става и по-чист - малко по малко. Хората на земята решили да поправят тротоарите, за да могат балоните да кацат леко и безпроблемно. Хората в балоните пък открили, че от земята небето изглежда още по-красиво, най-вече по залез, а и взело да им харесва да остават по-дълго за раздумка и да помагат на хората, които поправяли тротоара. Интересно, даже вечерните телевизионни емисии се променили и започнали да предават по-често новини, от които на човек му ставало хубаво вместо страшно. Като по чудо се понесла мълва, че царят вече не бил надалеч, а някой даже видял Бог да слиза по-ниско към хората.

Това, разбира се, не станало много бързо, минали-неминали няколкостотин години. Както знаем обаче, бързата работа е срам за майстора, а майсторите на добри неща не обичат да се срамуват.

Когато Странният свят станал по-хубав, вече никой не помнел кой и защо го е сторил такъв. Не защото хората по природа са неблагодарни, а защото тези, заради които станало всичко това, направили следното:

Когато Доброто вече било готово, хвърлили го в морето. Както правят всички, които умеят да правят добро.   

P.S. Носят се легенди, че Доброто е хвърлено в бутилка – оглеждайте се за нея.