За утре и днес

Така, ако може и аз да се изкажа по актуалната тема. Досега показвах какво мисля като снимах пеперуди, вишнев цвят, нацъфтели анемони в сенките на гората, синьото небе. Смятах, че е ясно. Сякаш обаче трябва да бъде обяснено и с думи. 

Не е отричане. Не е опит за затваряне на очите. Не е пренебрегване на тревогата. Не е небрежност. Не е незачитане на правилата. Не е фалшива новина, че светът продължава да съществува, че пролетта идва с нас или без нас, че пчелите са в градината, че птиците правят гнезда.

Имам една новина за много хора във Фейсбук: Да не говориш по цял ден за вируса, да не споделяш информация от съмнителни сайтове, да не клеймиш с гръмки постове, но без конкретен адресат безотговорните хора (наистина ли вярвате, че вашите приятели са такива или постовете ви просто са публични?), да не вярваш, че Европейският съюз се разпада, да не мразиш тези, които са пътували някъде, както и тези, които се завръщат, да не вярваш на всичко, което някой някъде е написал и казал – когато не правиш всичко това, не означава, че не се страхуваш и че отричаш, че светът е в голяма беда. Да гледаш най-добрите световни и родни спектакли, които иначе едва ли би посетил, да обикаляш виртуално галерии и музеи, за които човешкият живот и средства често не стигат, да четеш книгите, които все си си обещавал, че някога ще прочетеш – повярвайте, това не означава да не вярваш колко е страшно.

Страхувам се за родителите си, защото са в най-застрашената възраст. Страхувам се за децата си, защото последните новини показват, че никоя възраст не е пощадена. Страхувам се за нас, защото ако се изгубим, няма да можем да бъдем с децата си за радост и помощ. Страхувам се за приятелите си и техните семейства. Страхувам се за световната икономика, за световния мир, за социалния разпад, за сбъдването на дистопиите.

Спазвам правилата, работя от вкъщи, не купувам количества по-големи от тези, които са ми нужни, предпочитам малките магазинчета, вярвам на официални източници, смятам, че лекарите трябва да дават съвети за лечение, икономистите – за икономика, юристите – за право, всеки – за това, което умее да прави или знае добре. Общо взето, смятам, че съм отговорен гражданин. Което ми дава право да бъда щастлив човек. 

Виждам колко е страшно това, което се случва, и знам, че може да няма утре. Но днес ще го живея така, както заслужава да се живее всеки ден – ще се чуя с родителите си, ще си говоря с дъщеря ми за книгата, която чете, ще гледаме заедно филм, вечерта ще си разменяме снимки със сина ми и приятелката му, ще посея латинките, ще дочета „Лятна книга“ на Туве Янсон, ще пия онлайн кафе с приятелки, ще рисувам, ще измия прозорците (e, не е обещание), ще снимам розовото небе по залез, ще се смея на смешните неща, които се споделят, защото вярвам, че едно от най-човешките неща е смехът.

Както и в това, че смислено утре има само при смислено днес.

P.S. Снимката е от моята градина. Пчелите са тук.