Да бъдеш или да не бъдеш

От момиче имам едно хоби, но едва сега като възрастен човек започнах да го култивирам и да ходя на вечерни курсове по рисуване в кварталната академия. Има хора от всякакви възрасти - от господин с бастун и снежно бели коси до няколко съвсем млади хора в ранни тийнейджърски години.

Понякога идва момиче, много тихо и почти невидимо, което си работи в ъгъла и общува само, когато някой го заговори. Тази вечер около него настъпи оживление. Преподавателката му даваше съвети по новата задача и поиска да види първоначалните скици. Момичето ги беше правило на последните листа на доста дебел скицник. Когато преподавателката го видя, възкликна на толкова висок глас, че всички вдигнахме глава и спонтанно приближихме към масата на момичето, което разгръщаше срамежливо невероятно красиви и зрели рисунки. Сред шумните одобрения някой попита “На колко си години?” и момичето отговори съвсем тихичко “На 13”. А на въпроса на преподавателката “Ще продължиш ли да се занимаваш с изкуство?”, момичето прошепна съвсем, съвсем, съвсем тихичко “Моите родители не са съгласни”. Не знам защо продължавам да мисля за това. Мисля го и като дете, и като родител. Мисля го и като възрастен човек, и като момиче на 13, каквото бях много, много отдавна. С аргументите “за” и “против” на този, който е прав, и на този, който дълбоко греши. Да бъдеш или да не бъдеш. Търсенето на правилния отговор на този въпрос е като да играеш сам със себе си партия шах, в която никой никога досега не е победил. Ако някой го знае, нека да каже. Шахът, впрочем, също е хубаво хоби.