Честита Коледа и Мирна Нова Година

Някога моят дядо винаги пожелаваше в картичките до нас: „Мирна Нова Година“. 

Тогава бях дете и мирът ми беше някак ясен сам по себе си, та не разбирах защо трябва да се пожелава.

Сега, през 2016 година, срещам това пожелание все по-често, все по-настойчиво, все по-умоляващо. И нашите деца вече знаят, че мирът не е никак ясен сам по себе си.

Честито Рождество, приятели! Добра да е годината, която идва!

Пожелавам ни да бъде мир.

Да бъде! 

КОЛЕДНИ МЕТАФОРИ

Рано сутринта направих баница с паричка за моите колеги в отдела.

Баницата беше приготвена от: българско краве сирене, гръцко кисело мляко, белгийски яйца, немско краве масло, турски кори. За тези, чиито патриотични чувства са накърнени, искам да поясня, че продуктите са купувани според тяхната наличност в близките до офиса и дома магазини и някои армагани от България.

Баницата беше изядена от колегите в отдела, които са със следната националност: англичани, шотландка (отскоро и ирландка), белгийки, италианка, германки, французи, хърватка, полякиня, швед, испанец, латвиец и българка (аз).

Паричката, която сложих в баницата, е блестящо метално левче. За символика. И за радост на всички, които видяха за първи път българска монета.

Казах им за поверието, което научих скоро от приятели – на когото се падне паричката, трябва да купи с нея пакет сол. Или захар. Изобщо, нещо за къщата. Нещо, което никой не изяжда сам.

Приемете този разказ като пожелание. Хубави коледни метафори и за вас.

И дано ви се падне паричката. 

На тези, с които заедно навършваме 50

Знаете ли, приятели, родени в годината на Огнения кон, че през 1966 година са се случили много интересни неща. Освен, че Франк Синатра се жени за Мия Фароу, филмът на Клод Льолуш „Един мъж и една жена“ печели страхотен успех, а „Бийтълс“ изнасят последния си концерт в Сан Франциско, през 1966 година са направени първите снимки на Земята от орбитата на Луната! Така пише на картичката, която мои много скъпи приятели ми бяха надписали с обич.

Това, което искам да ви кажа с тези факти, е, че имаме шанса да сме родени мечтатели. Звездите са ни подарили това. И ни е дадено да виждаме света отвъд неговата видима броня. Разбирате ли колко е важно това?!

Често ни наричат сбъркано поколение. Бяхме на 23 години, когато историята смени хода си. Поне по нашите ширини. Последните изпити бяха отложени заради стачка. Ученото дотук вече не беше валидно. Новите учебници още не бяха написани. Затова се справихме сами и смея да твърдя, доста почтено. Повечето от нас. Тези, които обичам. Някои не успяха. Не издържаха сърцата им. С другите се срещаме на всеки пет години и сме щастливи да сме тук или да пътуваме хиляди километри, за да срещнем доброто си „Аз“.

Приятели, с които тази година навършваме 50, нека погледнем Земята от Космоса. За мечтателите метафорите никога не са излишни. Понякога се случват напълно буквално.

По една случайност снощи, преди да напиша това, видях най-голямата Луна, която съм виждала през живота си. Изгряваше над сградите в края на улицата, по която отивах да посрещна на летището моя приятелка от детството, родена също в годината на Огнения кон.

Моля ви всички да погледнете тази Луна. Ще ви дам поне една основателна причина да ме последвате:

Биологичната възраст все повече ми прилича на непроветрена стая, чийто обитател се бои да не настине. В небиологичната възраст изборът е изключително наш и е достатъчно да отворим широко прозорците:

Луната ще влезе сама. Същата, от чиято орбита някога направиха първите снимки на Земята.  

На есента с любов

Обожавам леката тънка мъгла сутринта

и студената нежна луна като стъпка

в здрачния пясък в небето.

С всяка есен ставам все по-млада и млада,

защото листопадът е като детството:

за него "утре" не съществува.

НА РИМ С ЛЮБОВ

Когато преди няколко дни се отбелязах, че съм в Рим, написах: „Понякога Вечният град е като кратка целувка.“ Беше наистина кратка – точно 28 часа.

Била съм и за по-кратко тук – преди 10 години пристигнах с влак от Милано сутринта, свърших си работата до обяд, разходих се за няколко часа и с вечерния влак се върнах в Милано. Тогава Рим ме зашемети, стори ми се някак невъзможно, непостижимо красив.

След това съм идвала още няколко пъти и с всяко завръщане го откривам все по-достижимо, все по-възможно красив. По начина, по който виждаш своя си град – мислиш си, че го познаваш, а той все ще те изненада – с някое кътче с филигранни балкони, с нацъфтели през октомври бугенвилии, с някой бърз дъжд или неочакван ракурс към окъпана в слънце фасада.

Имам много любов в този град, която ми дадоха скъпи приятели. Затова никога не тъгувам, когато си тръгвам, защото по някакъв начин знам, че отново ще дойда. Може да е за дни или за няколко часа, но една възможна и постижима тайна ще ме чака винаги някъде в Рим.

На коментара, с който започнах, една обична приятелка и отколешна съмишленичка по пътешествия отговори: „Понякога целувката е вечна като Рим.“

Всичко е въпрос на взаимност.

ЛЯТОТО е това, което остава от него

Така е - лятото не ми е най-любим сезон. Обичам го почти единствено заради срещите с обични хора. И когато тези срещи свършат, идва ред на лятото да свърши.

А беше дълго, дъхаво и топло:

Заедно посрещахме утрото под клоните на кипарисите на Аязмото.

Снимка: Ана Топалова

И заедно катерехме върха в Рила.

Чакахме заедно слънцето да изплува от бялото море и заедно му махахме на тръгване зад Дунава.

Заедно допивахме виното под лозницата и позирахме за черно-бели снимки с шапки.

Заедно ровихме из книгите в детската стая и заедно се разпознавахме на стари смешни кадри.

Слушахме заедно тракането на щъркелите, снимахме слънчогледите по пътя, брахме лешници, броихме падащи звезди.

С приятели се радвахме и после пак с тях тъгувахме.

Накрая свърши и заедно започнахме да чакаме

- като небе, отразено в пукнатото стъкло на една маса на един плаж край едно море –

следващото лято.  

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ ЗА НАПРЕДНАЛИ

Откакто сме завършили гимназия, на всеки пет години си подаряваме чуден празник: събираме се целият випуск за една безсънна нощ и за един весел обяд за разбор. По някакъв странен начин се откриваме все по-хубави, все по-близки и все по-нуждаещи се от това завръщане във времето.

Срещаме се винаги през юни. А ако се е случвало да бъдете в Стара Загора през юни, със сигурност знаете какво означава това.

Тази година обаче имаше една сходна, но и много различна среща: моите съученици от първи до седми клас се събраха в събота. Дотогава сме се виждали по двама, по трима. С много се открихме преди няколко години и си общуваме във Фейсбук; с някои се срещаме, когато си отида през лятото в Стара Загора. С други не съм се разделяла никога. Има и такива, които за последно видях преди цели 36 години.

Много съм далече като километри от моя град и много близо като време до лятната ваканция, за да мога да се върна точно в този уикенд. Чаках обаче срещата с нетърпение, а с още по-голямо нетърпение - следващия ден, за да видя снимките и чуя разказите за нея. Докато се появят, си възстановявах по памет онази чернобяла снимка от трети клас, правена във фотографско студио, на която всички сме наредени по височина и никой не наднича зад гърбовете на другите; на която всички сме облечени с униформи и гледаме сериозно. В средата на първия ред седи жената, която ни направи грамотни и която за мен остана най-удивителното съчетание на строгост и добрина, което после щях с лекота да разпознавам и в други учители.

Когато след срещата разгледах снимките, качени в групата ни във Фейсбук, успях да насложа лицата от тях върху тези от чернобялата фотография. Въпреки, че на нея всички сме сериозни, оказа се, че съм ви запомнила по различен начин. Бях права, когато няколко дни преди това по повод на въпроса „дали ще се разпознаем”, написах „спокойно, ще се познаете по усмивките”. Има неща, които 36 години трудно променят.   

Улових се, че мисля за съучениците си като за „децата от нашия клас”, което си е малко притеснително предвид възрастта ни. Човек има в главата си странна машина на времето, която го пренася безусловно там, откъде е тръгнал. И очевидно е вярно това, че с възрастта все по-силно имаш нужда да срещаш тези, които те познават като млад. И като малък.

Спасително е да се връщаш в своя град през юни. Затова ви благодаря за срещата, на която не можах да присъствам.

С много обич: