Моята твоя история

Имам снимка – преди десет години на октомврийска тераса във висок ведомствен блок с изглед към Витоша моята новородена дъщеря, майка ми и аз сме допрели лица, огрени от слънце. Има една жена, която липсва на снимката – моята баба-майка на майка ми-прабаба на дъщеря ми. Тя ще се присъедини след няколко седмици, когато отидем при нея – бебето, нейната дъщеря-баба на бебето, и аз-нейната внучка. На снимката липсват и други жени, които вече ги няма под това слънце, и които по някакъв начин нашите лица отразяват. На снимките, направени няколко месеца по-късно, може да различите златните обечки, които дъщеря ми получи от своята баба, която е моята майка и която е получила треперушките заедно с името от своята баба и моя прабаба, която не помня. Това е моята история на момичешките ушета, които по ред получават своята златна брънка от верижката на жените в нашия род.

Имам усмивка, която съм скрила в устничките на моето момченце, а то е вече по-високо от мен и навярно вече по-умно и знае как да я пази. Аз му я поверих в първите ни общи минути, когато се гледахме пред родилната зала. Тогава разговорът ни с очи беше прекъснат от един непознат, който попита може ли да направи нещо за нас, а аз се разплаках. Като знак и обещание за щастие приех това, че в първия час от живота на моя син някой се откъсна от своята радост и мъка, и как и сега ми се иска да вярвам, че в онзи миг съм поверила и готовността да се трогвам от всяка проява на добрина и човечност. Петнадесет години по-късно истински моя история е, че си имам пазител на силата, който с моята усмивка ме пита може ли да отиде на кино.      

Имам картонена къщичка, която щях да направя, ако бях събирала бордните карти от всички пътувания над морета и океани. Къщичка с пъстри стени, които щяха да помнят дните, в които децата са ме посрещали със зажаднели прегръдки и нетърпеливи очета към куфара. От коминчето на тази къщичка щяха да излизат кръгчета дим от сложни думи, сажди от неприключили преговори, парченца потъмняла хартия от проекти на договори, прах от доклади. Перденцата й щяха да са колосани и прибрани с панделчици победи, а белезите по вратата й – запознанства и с важни, и с измислени хора. Това също е моя история – път, усещане за кръглостта на земята, нещо завършено и все предстоящо, успехи.

Имам стихове като сбъднати мигове. Имам мигове като ненаписани стихове. Имам парцаливи тефтерчета, по които драскам в трафика и сменям скоростите с химикалка в ръка. Имам празни и чисти тетрадчици, които обичам да разгръщам и проветрявам като дом, в който скоро ще дойдат най-любимите думи. Имам сънувани разкази и разказани сънища. Имам непубликувани думи - като много специални вина, които пазя само за много специални приятели. Имам изписани на ръка редове: ако ги събера, ще стигна ли  поне до луната, не зная. Имам моя история, която пиша и илюстрирам всеки ден, и която тайничко искам някой ден светът да разгледа.  

Имам сърце,  което вярва, че любовта не може да се разказва - не защото няма думи за нея, а защото всеки има свои си думи, които другите не могат да знаят. Любовта е писмо, предназначено единствено за адресата си. Любовта е стъпки в снега, които водят само този, който иска да те последва. Сърцето на жената знае, че трябва да пази тайната на щастието да е обичана. То е нежна кутия с много писма, започнали да идват още от детството, с помъдряващ почерк и с все повече цветя, изрисувани върху плика. Не очаквайте да ви разкажа тази история.

Това е историята на златните обеци и на усмивките по наследство, на незапазените бордни карти и на сънуваните стихове, на писмата и стъпките по снега.  

История от метафори, разказана между пържене на мекици, поливане на цветя и безкрайно дълго отлагано миене на прозорци. 

История на жена. Моя история. Твоя.

За слънцето, слончето и иглата

Тази година обичайните почивни дни в началото на ноември оползотворих с пътуване из Нормандия. Всяка сутрин към 10 от една малка къщичка в средата на зеленото тръгвах към морето и надзъртах във всяко мъничко градче и всяка отбивка към скалите над водата, докато не залезе слънцето. Така пропътувах цялото крайбрежие от Лион-сюр-мер до Сен Валери-сюр-Сом. Пожелавам на всекиго да го види с очите си и да отиде още много отвъд.

Всичко е красиво, чисто и спокойно и трудно може да се опише в няколко реда. Тук е само залез от едно пътешествие.

Като всеки човек, който не обича и не умее да планира, често получавам подаръци от живота, който прави всичко вместо мен. Как така се случи този втори ден, колко време гледах морето, колко се бавих в селца с още цъфтящи рози и дълго ли бях в избите с ликьор „Бенедектин“, не знам. Но стигнах Етрета точно преди залез слънце. Хората вече се събираха на зеления гръб на хълма, от който се виждаше целият плаж и известната от картините на Моне скала, наречена от местните Слончето и Иглата. С арка, извита като хобот, тя наистина прилича на слонска глава, а до нея една островърха скала допълва композицията графично.

Малко по малко синият ден с бели облачета се превърна в червено небе с още по-червено слънце, което бързо се спусна над водата, докато напълно потъна. Миг преди това се вмъкна под хобота на Слончето и позволи на суетата ни да снима, снима, снима.

Колкото по-червено ставаше небето и колкото повече и повече ставаха хората на хълма, толкова по-малко се чуваха говор и смях - само щракане на фотоапарати и леко движение от сядане на трева. Когато обаче и последната златна точица изчезна в морето, първо настана пълна тишина, а после избухнаха ръкопляскания. Напълно спонтанни. Хората, изправени на крака, аплодираха най-чудното представление, което още никой никога не е успял да повтори.  

Ако има нещо по-красиво от залеза, това е когато самодоволният, суетен, обсебил пространството и променящ всичко Човек се смирява и аплодира Слънцето, Слончето и Иглата.

Макар и за кратко.

Посоката и сърцето

Преди две седмици плавахме с колеги в есенните води край Зееланд в Холандия. Беше весело, валя ни дъжд, гря ни слънце. Трудно се разказва чувството, когато платната се разгърнат и поемат с пълни гърди вятъра. Трябва да застанеш под тях, а още по-добре – да си този, които ги вдига. 

Като всеки малък, но добре работещ екипаж, всички си имахме задача на борда, а капитан беше най-опитният в плаването колега. При инструктажа на непосветените той обясни правилата на движението така:

Морето, в което плаваме, е спокойно, затворено и не вдига висока вълна. Има обаче много плитчини, опасни за лодката. Затова е важно да се следват коридорите от зелени и червени буи. 

На излизане от пристанището, зелените буи са ни отляво, а червените отдясно. Когато се връщаме, е обратно. Всъщност е много просто за запомняне: Зелено - напред към морето, червено – обратно към вкъщи. Посоката е отляво, а отляво значи до сърцето. Напред!

Може пък и да не го е казал точно така – аз обичам да чувам това, което ми харесва и да го превръщам в метафора. Харесвам правила, които следват естествените приливи на разума или разчитат на сърцето да обясни.

Така до бързия ден с вятър, слънце и дъжд и до бавната вечер със стриди и вино си записах правило, което и без това зная отнякъде:

Пази до сърцето посоката и няма да попаднеш в плитки води.

Началото

Днес къщата е огряна от слънце и празна:
другаде суши си косите мойто момиче.

Една розичка още ухае във вазата

като дошло така отдалече „обичам те“.

Както пишат по книжките, съм горда и тъжна.

Да тръгва и мойто момче се приготвя.

Дните оттук насетне ще правят окръжности

като над потънала в езеро котва.

Приказката е друга, но под същото име:

В делвата, вместо лястовичето, майка му чака.

В къщи, огрени от слънце даже през зимата,

като деца се завръщаме - сега и понякога.

Мед от глухарчета

Знам защо идва лятото – дъждовно или горещо: идва, за да ни върне в далечните ни лета и да ни води на среща с хората, които ни познават от деца. Тези хора се интересуват от това, което сме ние, и с тях времето минава бързо и не съществува.

Лятото идва с мед от глухарчета, набрани по чисти поляни над града на нашето детство. Златната част от тях, смесена с точни пропорции вода и захар, прави чудеса под формата на една лъжица в чая през зимата или когато сме болни.

Лятото е мед от глухарчета. Дано да има кой да ви го подари.

За гъдулките и хората

В последния ден на последната седмица на последния месец, който измина, срещнах един лош човек. Лошите хора не са някакви изключения, които срещаш само на неподходяща дата и място. Все пак, отдавна не ми се беше случвало да се сблъскам с думи, процедени с тоя специален тон, който трябва да разтвори отровата им и да я направи бързодействаща и силна.

Толкова за лошото. Не действа. И без това е от човек, който не ми е никакъв и едва ли ще имам много поводи да го срещам. За лошото пиша, само защото познавам Доброто. А от една седмици имам и нова дума за него - гъдулка.

Човекът, който ми позволи да я подържа и да си представя, че свиря, ми каза, че гъдулката се прави от южната част на дървото (неговата беше от орех). „Виж - каза и посочи към близкото дърво - северната му страна каква е студена, мъхеста и влажна. А южната е суха и топла, затова и гъдулката има такъв звънък и слънчев глас.“

Не знам как по друг начин може да се опише Доброто. Гъдулката наистина има топъл и звънък глас. На вид е светла, с мека извивка. На допир е гладка и нежна.

Това обяснява и защо някои хора не звучат добре – може би се дължи на другата страна на дървото. Забравих да питам дали ако все пак има погрешно направена гъдулка, повече слънце може да промени гласа й.

Сигурно човекът не знае, може и да не е виждал лоши гъдулки. Важното е ние да помним за в бъдеще южната част на дървото, която ни кара да пеем.

Сърце

Идеята да събера тези снимки се появи съвсем спонтанно, когато търсех из архивите си във Фейсбук една снимка на къщичка с изрязани в дървото сърца.

Исках да я пратя на много скъпа приятелка, която се зарадва на друга снимка на врата с „шпионка“ във формата на сърце. 

Прехвърляйки снимките, открих колко други сърца съм събирала през годините: някои създадени от природата, други – от човека, трети – просто забелязани от него.

Каня ви на тази импровизирана изложба (снимките са мои и ги споделям с пълно право).

Може би вече го правите, но ако не, сигурна съм, че ще започнете да откривате сърца навсякъде. 

Така светът изглежда по-хубав, нали?

П.П. Последната снимка е на сърцето, което нося в портмонето със стотинките - за всеки случай. 

Погледни преди да отвориш

В един замък в Австрия

Купено от мен

Някъде в Бялото море

Неизвестен автор

Сгънато от мен

Горско сърце

Морско сърце - някъде на Ситония, Гърция

В градините на абатство някъде из Белгия

Някъде близо до Корфу

Оплетено от мен

Хлябът на Марияна, която вижда сърца навсякъде

Над Mégève, Франция

Момино сърце, отгледано от мен

На коледния базар в Моnschau, Германия

Врата на къщичка във Франция, някъде до Morzine

Къщичка във Франция, някъде до Morzine

Градско сърце

Безопасност на движението

В двора на къщичка във Франция, някъде до Morzine

Неделно сърце

Някъде в гората на Uccle

Върху руините на абатството във Villers-La-Ville

Не е разменна монета