Пътуването – причини и ползи

Понякога и аз, страстният пътешественик, се питам: Защо ни е да пътуваме, ако не е за да стигнем непременно донякъде? Защо са ни всички тези сменящи се пейзажи, различни покриви на къщи, площади и ресторанти с местна храна, всички тези магазинчета, цветя, залези и срещи с хора, които никога повече няма да срещнем? Ако пътуваме не заради моментното преживяване, а заради това, което ще отнесем със себе си като спомен, струва ли си дългият път, щом спомените са така ефимерни и толкова бързо заменими с други, по-ярки и нови спомени?

Пътуването е занимание дълбоко лично. Виждала съм го стотици пъти по пазарите за стари неща, където често предметите по масичките са сувенири от пътешествия. Най-вероятно, пътешествия на хора, които вече ги няма, защото човек рядко продава вещите, които му говорят - продава вещите, които му мълчат.

Понякога човек пътува и със спомените на родителите си. С разказите за местата, които те са посетили, за храната, която са опитвали те, с подаръците, които са му донесли оттам. Винаги пътувам по различен начин до места, за които съм чула за първи път от мама и татко.

Понякога пътуваме и с пътешествията на непознати. Обичам да чета разказите им и да разглеждам снимките им. Записвам си имена на градове и селца, търся ги на картата, правя пътувания специално до тях или просто внимавам да не ги пропусна, ако пътят ми минава наблизо. Затова и аз публикувам разкази и снимки от местата, на които съм била - искам и някой друг да ги види с възторжените очи, с които съм ги видяла аз, да усети същия вкус, който аз съм харесала. Вярвам, че пътуването е споделяне, нещо като твоя тайна, която искаш да издадеш, за да стане двойно по-хубава от това, че някой друг също я има.

А причините и ползите всъщност са толкова прости: Пътуването те прави човек. Учи те да не се изненадваш, че има хора, различни от теб. Да не мразиш. Да не съдиш. Да не мислиш, че си единствен, че знаеш всичко или че на света няма нищо друго хубаво, освен това, което познаваш. Кара те да рисуваш, пишеш или каквото друго умееш, за да разкажеш това. Прави така, че да ти дойде изведнъж мерак да се върнеш и да почистиш и твоя град, и твоята къща, и твоите цветя на прозореца, за да ти е красиво така, както е красиво това, което си снимал и многократно разказвал.

Може и още по-просто да бъде: в едно утро да се разходиш в непознатия град толкова рано, че само листа да летят от звъна на камбана, а един човек, който носи топли багети, да те поздрави на език, който искаш да учиш.

Пътуването те прави добър. Пътуването го прави.

За приликите и разликите с есента

Есенното пътуване край морето е като есента на живота.

Няма ги тълпите непознати туристи и отделните далечни познати, които винаги срещаш през лятото и никога през другите сезони. Наоколо са само тези, които са като теб или тези, на които ти се иска да приличаш: разхождащите се бавно, държащите се за ръце или тези, които хващат вълните. Тези, които нямат още деца, но си мечтаят за тях край морето. Както и тези, които имат деца и децата им са много малки или много големи.

Няма ги горещото слънце и нуждата от слънцезащитния крем. Няма ги чадърите, сянката на които се движи по-бързо от времето. Има я меката и разсеяна светлина, също хладният пясък и бледите сенки. Както и шапката, която бързо се скрива в чантата, защото не вярва на внезапния вятър. Есенното пътуване не е като пролетното, в което - и при слънце, и при дъжд - все ми е малко студено. В есенното пътуване ми е винаги малко по-топло в студената есенна нощ и винаги малко по-топло в студеното есенно утро.

Есенното пътуване край морето ме среща с хората повече, отколкото с гледките. Повече ми се приказва, отколкото снима. Повече ми се хапва хубава бавна храна с бавно и хубаво вино. Повече ми се иска да спя далеч от града, но и да зная, че мога да стигна бързо до него.

Есенното пътуване не е като есента на живота. Колкото и далеч да стигнеш, винаги мислиш за обратния път и се прибираш вкъщи с джобове, пълни с кестени, орехи и семена от пясъчни лилии. Започваш да чакаш зимата и пролетта, а те са различни от есента на живота.  

След есенното пътуването край морето ме има.  

 

Повече е Лятото

Лятото е повече от слънчогледите и балите на фона на планината,

повече от южните нощи, морските залези, лимоновото дръвче,

повече от светулките, бързосъхнещото пране, сладкото от къпини,

повече от порцелановата купичка с незабравки от баба, бъзовата лимонада

и книгите, които се четат толкова бързо през лятото.

Лятото е много повече от това, на което се радваме

и много повече от това, за което тъжим,

когато то, Лятото, свърши.

Лятото е всичко, което може да бъде разказано

И с такава снимка от лятото:

P.S. Снимката е от любимо планинско село, от което имам много по-различни спомени.

В сезона на градушките

Използвам тишината на ранните утринни часове за четене. Напоследък съм се заровила в митологията. Припомням си научено. Издирвам пропуснати неща. Погълната съм от „Силата на мита“ на Джоузеф Кембъл. Харесва ми, когато казва, че митовете са сънищата на света, а сънят е твоята лична митология. Интересни са ми паралелите между митовете на различните цивилизации, уж разделени от пространство и време. Успокояващо е да видя написано това, което и аз като всеки човек съм открила чрез личните драми - защо имаме нужда от митове? За да ни помагат да се справяме с разочарования или възторг, провал или успех.

Използвам и тишината на ранните утринни часове, за да видя какво ново се случва в социалните мрежи. Една от многото групи във Фейсбук, които следя, е за био-градинарство. Там попадам на дискусия за градушките и въпроса дали наистина обърната нагоре мотика помага да се избегне бедствието и унищожаването на труда ни. Следват десетки коментари, в които хора се кълнат от личен опит, че работи и градушката спира на минутата или съвсем подминава градината. Варират оръдията на труда – мотика, но може и нож, забит в земята, така че острието да сочи към небето. Друг потвърждава, че работи, но да се внимава къде се оставя мотиката, за да не я настъпи някой по невнимание. Трети споделя различен способ – масичката в градината да се оставя винаги вдигната нагоре с краката. А един човек потвърждава как той не вярвал, но на една сватба завалял много силен дъжд, но накарали булката да целуне опакото на тигана и дъждът спрял.

Това, разбира се, са съвсем различни неща. Двете занимания в неделната утрин не са свързани по никакъв начин. Просто в този момент се сетих за още едно изречение на Кембъл, което харесвам: “Чрез мита вие усещате живота като стихотворение, в което лично участвате.“

Мисля следващия път, когато видя градоносен облак, да пробвам.