На 13 ноември 2023 година изпратих по пощата моята книжка „Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици“ на момичето ми в Лондон. Вчера, 9 март 2024 година, книжката се върна обратно при мен, облепена с нови марки и с надпис „непълен адрес“. Да, аз като една разсеяна и много бързаща да сподели с детето си майка, бях написала всичко – и държавата, и града, и улицата, и апартамента, и дългата поредица от кодове, само не и номера на сградата.
Опитът да проследим движението на книжката не беше много успешен и направо я сложихме в графата „изгубена“. Аз обаче бях написала обратен адрес и ето как книжката се върна отново при мене в Брюксел.
И сега се питам, къде ли се е щурала четири месеца? През какви ли ръце е преминала? Какво ли са ѝ казали хората, с които се е срещнала? Как ли се е разбирала с тях моята книжчица, която говори само на български? Помни ли нещо от своето прекосяване на Ла Манш и то два пъти? Летяла ли е? На кораб ли е била? Или с влак през тунела? Може ли да разкаже? И ако разкаже, кой ще я разбере?
Нали все ме питате как се пишат приказки? И аз все отговарям, че приказките се пишат сами. Както направи моята книжка, заради това, че авторката ѝ я прати с непълен адрес и я остави да се лута межда Брюксел и Лондон.
Колко е хубаво, когато нещата се случват въпреки нас.
No comments:
Post a Comment