За поезията

Забелязали ли сте, че хората не умеят да говорят за поезия. Стесняват се да споделят за нея. Не са сигурни как е подходящо да се изказва мнение за стихове и има ли начин да се изрази мнение без да изглежда, че не разбираме нищо от тях.

Не говоря за хората, които разбират професионално от поезия, които я пишат, издават, коментират, критикуват, неглижират. Говоря за хората, които обичат да я четат, но тя не е част от света, в който те са успешни, признати, уверени, смели. Говоря за тези, които имат в сърцето си пламъче, но по свои си причини го прикриват с дрехите срамежливо.

Не зная защо е така. Може би по същата причина, по която аз се възхищавам на картини, но не намирам думи да говоря за тях. Може би защото все още има нужда нещо от нас да не бъде тема за разговор, пост в социалните мрежи, снимка на чаша вино на фона на залез, мъдър цитат. Може би защото е вярно това, че за поезията няма пазар, защото тя не е за пазара. Може би защото от поезия никой не става богат, но тя прави магията да разбереш защо не си беден.

Имам една молба към тези, които четете поезия непрофесионално: няма нужда да казвате нищо на никого. Ще ви помоля само да се огледате и да отбележите лично за себе си – ако имате у дома книги с поезия, къде ги държите?

Аз направих този тест в трите си „у дома“ и сякаш за първи път забелязах: В дома, където съм отраснала, книгите с поезия са наредени в библиотеката в „детската стая“. В дома, който създадох като пораснал човек, книгите с поезия са на лавиците в спалнята. В дома, където живея сега и който е далеч от другите ми домове, книгите с поезия са на нощното ми шкафче и в библиотеката в една мъничка, мъничка стая. Все места, където хората, които влизат вкъщи, никога няма да видят.

Може би затова битува това вярване, че „кой чете поезия днес“. Може би затова не умеем да говорим за поезия. Може би затова не искаме да го правим. Просто си я четем и мълчим. Не на пазара, защото за поезията няма пазар. А след като сме напазарували, сготвили, нахранили и изпратили гостите. Може би е добре така да остане. Светът сигурно има нужда от този не-разговор за поезия.

P.S. А аз, аз обичам да говоря за нея и ето според мен какво правят ПОЕТИТЕ:

Бие дванайсет. Трябва да ида да късам коприва

и дяволски ризи да плета, да плета;

на заранта да ги метна – магията да попива.

И пак на лебед да стане света.

("Сенки на сърца", изд. "Знаци", 2025)

Снимката е от огъня в моя дом. Заприлича ми по нещо на поезия. 

Благодаря за ноември

Няма друг такъв месец като месец ноември – привидно тъмен с късите дни и дългите нощи, с дъждовете и свлечените по паважа листа, а всъщност светъл с празничните свещички на тортите за рожден ден, с блестящите очички на човече, което тепърва опознава света, с кадифения цвят на недокосната още от мен корица на книга, с цветята, които греят през ноември, с пламъчетата в памет на тези, които ни пазят отвъд.

Няма друг като моя ноември, в който празнувам празниците на порасналото си момче и порасналото си момиче; в който празнувам моя празник и около мен са тези, които обичам.

Ноември е светъл.

А когато той е на път да си тръгне, мога само да му благодаря. Една от книжките, които прочетох през него и която ми беше препоръчана от любима приятелка, беше „В края на ноември“ на Туве Янсон. Много изречения от тази топла и мъничко тъжна приказка запомних наизуст, но едно ми се стори особено подходящо за последния ден на моя ноември:

„Хомсчето си представи как, когато се събудиш, ще е важно да разбереш, че някой е мислил за теб, докато си спял“.

Благодаря, че мислихте за мен. Че ме засипахте с добрите си думи и пожелания.

Благодаря за ноември.

За децата и книгите

Когато споделих, че очаквам новата си книжка, се замислих колко книжките приличат на деца:

Те са твои - родени и отгледани от теб, ала са пораснали и са тръгнали по света - без теб.

Искаш да им се случват само добри неща, да ги обичат и да им се възхищават, ала се страхуваш, че може не винаги да е точно така. Че може да срещат и хора, които да ги пренебрегват или даже да бъдат жестоки – дали от завист или просто защото са те.

Искаш да ги предпазиш от всичко и всички, но искаш и да ги научиш да отворят сърцето си за света. Да ги пуснеш на път с доверието, че има добри хора, любов и надежда.

Когато пораснат децата и книжките, на майките им остава само да чакат. И да разглеждат останалите на рамката на вратата чертички, с които са отбелязвали как децата растат. Както и бележниците, изписани на ръка със стихове и бележки.

Новата ми книжка „Сенки на сърца“ започва с посвещението „На моите деца с моята обич“. 

Защото обичта е единствена – като децата ми.

За четенето и препрочитането

Днес, 9 август, бил Световният ден на любителите на книги. Събота е и правих толкова много неща (включително и дочетох една нова книга “Родиния“ на Николай Терзийски, препоръчвам горещо!), че едва сега разбрах, че имало и такъв ден. Аз лично вярвам, че книгите се обичат всеки ден и затова всеки ден е празник за любителите на книги.

Напоследък с приятели си говорихме как с възрастта се променя четенето на книги. И препрочитането. Голямата разлика е в познанието на света, което сме натрупали, в начина, по който осмисляме написаното, в натрупания опит, към който сега можем да отнесем написаното. Затова лично на мен четенето ми носи и по-голяма тъга, припознавам се в съвсем различни герои от тези, с които съм се чувствала свързана или вдъхновена преди много години. И въпреки че човек осъзнава това, не си казва „аз съм друг човек“, а „сякаш друга книга съм чел преди години“.

Това ми се случи тази година и с „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, и със “Сидхарта”на Херман Хесе, и с “Души в окови“ и “Луна и грош“ на Съмърсет Моъм. А последното ми връщане към книга беше - никога няма да познаете коя! - „Тримата мускетари“ на Александър Дюма. Не беше нито планирано, нито предвидимо. Четях „Париж“ на Едуард Ръдърфорд – този увлекателен епос, който ни разхожда из историята на Париж и Франция от Средновековието до 1968 година. Там се споменаваше и родът на Д`Артанян и така ми се прииска да си припомня книгата, която съм чела на 12-13 години. Ами (пре)прочетох я с пълно сърце и ми достави много голямо, макар и различно, удоволствие. Това, което в детските ми години е било чисто приключение и пример за истинско приятелство и задруга, сега беше вече подплатено с исторически и географски контекст, с познание за религиозни войни и политически сделки. И с хумор, който на 12-13 години не бих могла да оценя и на който да се разсмея.

Това ми е отговорът на въпроса, който сама си задавам понякога – защо си губя времето да препрочитам, като ме чака камара от току-що издадени и непрочетени книги? Със сигурност не е опит да се изкъпеш в една и съща река. По-скоро е наслада да изкачиш отново някой връх, когато си станал по-силен, по-издръжлив и си изхвърлил от раницата си всички излишни неща.

А иначе, ще продължаваме да чакаме с нетърпение новонаписаните книги, ще ги четем, ще си говорим за тях, ще ги препоръчваме на младите хора, които ще имат време и да ги прочетат, и да ги препрочетат след много години. И може би да напишат нещо за тях в Деня на любителите на книги.

Защото светът е устроен така, че книгите под каквато и да е форма винаги ще ги има. И хора, които да ги обичат всеки ден, ще има. Надявам се.

До скоро!

Миналата седмица имахме среща на випуска, за да отпразнуваме много, ама много години от завършването на Френската гимназия в Стара Загора. Вече цяла седмица оттогава, а емоцията още не ни е напуснала - продължават да летят снимки на прегърнати, усмихнати, пораснали хора; обещания за нова среща догодина, когато и ние, и Гимназията ще празнуваме един и същ юбилей; смешки за това кой какво е казал или искал да каже.

И си мисля отново колко относително нещо е възрастта и как наистина тя е само и единствено в главите на хората. Има съученици, с които се виждаме често или поне веднъж в годината през лятната ваканция - те за мен така и си останаха непроменени. С други се виждаме само на срещите на випуска и за някои от тях може да има един кратък момент на разпознаване, даже мъничък страх да не би да сгрешиш. В момента обаче, когато си сигурен кой е това, сякаш преставаш да го виждаш такъв, какъвто е дошъл на срещата днес. В очите ти е вече само това момче или момиче, с което сме учили заедно преди много, ама много години. Същото е и с учителите, които дойдоха на срещата – в тях виждам крехката ми русокоса учителка по френски в подготвителен клас на възрастта на моята дъщеря и красивата висока жена с дълги черни коси пред Менделеевата таблица.

Нищо и никой не си отива в тоя живот и остава във вида, в който си го обикнал. Затова е хубаво, когато сме отново заедно и отново на 14-15-16-17-18 години - и тези, които отидохме на „Пингвините“ и останахме заедно до зори, и тези, които бяха заети и не можаха да дойдат, и тези, които преди време си тръгнаха твърде рано от видимия свят и останаха в истинския смисъл на думата млади.

Неслучайно е казано, че с възрастта човек има най-голяма нужда от срещи с хора, които го помнят като млад. Аз ще добавя - има нужда да отиде на срещата на „Пингвините“, където в нечии очи винаги ще бъде на 14-15-16-17-18 години.

Следващата година е толкова близо!  

 

Камък с форма на сърце

Казани са думите.

Наранили са когото трябва.

Ако трябва, са спасили също.

Как приличат думите на хляба,

точно като който са насъщни!

Хвърлен съм и вече няма връщане.

Лежа– ненаранил и неспасил.

И нито като хляба съм насъщен.

И нито като дума - променил.

 

Хвърли ме първият, който никога не е грешил.

Праведността остави по тялото синини,

по душата безгрешието писа въпроси.

Аз поех обратно към високите планини,

а годината - към своето високосие. 

Никой така и не се запита за грешника.

Дълга си изпълниха и природа, и хора.

Но едно парченце от мен остана в дрешника -

да напише все някога тази история.

 

Нарушено обещание е светът.

Куца като куче, улучено с дума.

Като съвест се хвали колко е леко.

И камъни няма. Остана шумата,

в която самотно се рови Човекът.

 

Любов като нещо

Любовта е нещо като копче на дреха;

като нещо, без което не може и може;

като украса, удобство или утеха;

като цвят, като плат и като допир до кожа.

Любовта е което знаеш как се нарича

и това, което все още си няма име.

Какво държиш в ръката си, смело момиче?

Едно копче. За късмет при всяко излитане.

 

Животът е Човек

Тази сутрин, докато чакам влака към офиса и чета бодрия сутрешен пост на моята приятелка от детството Зори, ме осени едно прозрение - клише, каквито често се оказват прозренията:

Животът е Човек, уважаеми хора.

Нормален Човек - не задължително добър или перфектен, а нормален. Като мен, като вас, като всички ни.

Както се държиш с него, така се държи и той с теб. Ако му се усмихваш, и той се усмихва. Ако направиш добро, ще намери начин да го върне - не задължително на теб, но ще го направи за някого някъде. Като всеки нормален човек, обича баланса. И понякога го изгубва.

Ако му си сърдиш, и той ти се сърди. Или престава да ти обръща внимание. Ако истински вярваш, че е болен, се разболява. Ако вместо лекарство сложиш на нощното си шкафче парфюм или червило, ще избере тях и ще се огледа в близкото огледало.

И понеже е Човек, нищо човешко не му е чуждо. Понякога ще ти се разсърди без причина, няма да е справедлив, даже и няма да забележи, че му се сърдиш. Това не е повод да вярваш, че не е добър.

Та така. Понеже влакът закъснява, написаното прозрение стана по-многословно от това, което ми дойде първоначално наум. Както често става в Живота - този неуморен и талантлив Човек, който много иска да бъде обичан. 

 

The Safekeep by Yael van der Wouden

Може би това е най-трудният отзив за книга, който съм споделяла и сигурно щях да си го спестя, ако не ме бяха помолили. Причината е, че все още не мога да определя отношението си към тази книга – не съм възхитена от нея, но не е като да не ми хареса изобщо. Чувството по средата обикновено е безразличие, а тук случаят не е такъв. И ми е много трудно да кажа каквото и да е за книгата, без да издам замислените изненади в сюжета. Защото има такива и макар и много читатели в Goodreads да твърдят, че от самото начало са разбрали какво ще се случи, аз си признавам, че се случиха много неща, които не очаквах. Затова сега внимавам за всяка дума, която споделям за тази книга, поради което и отзивът звучи като едно голямо нищонеказване. 

Книгата е дебют на авторката (не съм сигурна в правилното произношение на името ѝ), беше включена в краткия списък на наградите Букър за 2024 година. Действието се развива в началото на 60-те години в Нидерландия, главната героиня води самотен живот в изолирана къща, в която не идва никой, освен двамата братя, с които са отраснали тук, прислужницата и една жена, чиято поява става причината да бъде разплетена тайната. 

Една от особеностите на книгата е криволиченето в жанра – повествованието тръгва в семейна история, завива в любовно-еротичен конфликт, продължава като пост-военна травма, завръща се в пасторална идилия, опрощение и любов. Дава усещане за дисбаланс, за некомфортно мятане от студено в горещо, от пълна тишина до непоносим шум. Не знам дали е търсен ефект или е слабост на първата книга. Със сигурност обаче е една от причините да ми е интересна и да не я оставя, докато не я прочета, въпреки мудното като цяло повествование.

Не е книга, която бих препоръчвала с лекота. Нито пък бих влизала в спорове за нея с пуритани и хомофоби. 

Би ми било интересно да я обсъждам с хора, които познават Нидерландия по време на и след Втората световна война, както и такива, които познават Нидерландия днес и могат да кажат има ли още и какви са белезите от онова наранено и нараняващо минало. 

А, и да, ще съм благодарна, ако науча правилното произношение на името на писателката. Както и дали книгата е преведена на български и ако не, какви са плановете за среща с българските читатели.

 

 

ЧАЙНИЧЕ

И ето, пак дойде това време в годината, когато в Къщата, както във всички къщи по цялата Земя, където хората празнуват Коледа, започнаха да вадят коледните играчки и да украсяват Елхата.

От мазета и тавани, от килери и кашони над гардероби, от пликове в дълбоки чекмеджета и от гаражи започнаха да се подават шарени топки, лъскави влакчета, еленчета със заснежени рогца, гъбки с алени шапчици, маймунки и слончета, неясно как озовали се в коледната картина, шишарки и ябълки, медени кравайчета и човечета с копчета вместо очи. Излизаха от кутиите, събличаха меката хартия или талашит, изтупваха от себе си и най-мъничката прашинка, оглеждаха се завистливо и се бутаха напред, за да ги закачат на най-видното място.

Колкото по-красиви бяха коледните играчки, толкова по-внимателни трябваше да са в надпреварата, защото крехките им телца можеха да се счупят и тогава щяха да свършат в кофата за боклук, вместо върху зелените клончета на Елхата.

А колко хубава беше Елхата в тъмнозелената си рокля с парфюм от смола и с маникюр от лъскави връхчета! Всяка играчка искаше да бъде на най-видното място от нея, да я отразява и умножава, да я кара да грее и да предизвиква всеки, който я погледне, да каже „Колко е красива Елхата! И особено ето Тази играчка…“

Играчките знаеха много добре, че няма да има място за всички върху Елхата. Някои ги закачаха по прозорци или врати, други – по дръвчетата в двора, а най-нещастните си оставаха в кутиите и торбите в мазетата и таваните, гардеробите и гаражите. Колкото и да бяха хубави, вече бяха много повече, отколкото можеха да се съберат върху крехките клончета. Освен това, заради една стара и много тревожна от гледна точка на коледните играчки традиция, всяка година нова съперница се появяваше и заемаше централното място. Хората явно вярваха, че така ще накарат Късмета да полюбопитства, да се огледа суетно в непознатата гостенка и може би да поиска да остане завинаги в къщата, в която Елхата несъмнено е по-хубава от всички други елхи по света.

Колкото по-младички бяха играчките, толкова повече вярваха, че са неотразими. Не спираха да се хвалят, да се сравняват и да се мусят, когато ги слагаха на малко по-задните или по-ниските клончета. Играчките пък, които бяха видели как децата в семейството порастват и започват да водят при Елхата свои деца, просто се радваха, че все още има място за тях на Елхата. След толкова посрещнати Коледи и още толкова умножени по 330-340 (о, да, коледните играчки умеят да смятат!) дни и нощи, прекарани в кутии и кашони, знаеха, че, макар и малко по-дълга от блясъка на бенгалския огън, и най-голямата радост е кратка, затова оценяваха всеки миг, окачен на Елхата. Някои от тях бяха толкова стари, че помнеха дори свещите, които се закрепваха с мънички щипчици върху елховите клончета и горяха с истински пламък, понякога стигащ застрашително близо до станиоловите гирлянди и памучетата, разхвърляни небрежно като току-що навалял сняг.  

„Ох, помните ли как веднъж се подпали Елхата!“, изпъшка една изключително паметлива и бъбрива шишарка.

„Ами!“, невярващо ѝ отговориха съвсем новите автомобилчета с лъскави багажници, на които бяха качени стъклени новогодишни елхи.

„Едва ли някога е имало нещо друго, различно от нас, да свети върху Нашата Елха“, премигнаха самодоволно разноцветните лампички.

„Кога?!“, попита едно напълно забравило за предишните Коледи джудженце с изтъняла брада от памук, но все така с пълен чувал, подпрян в обвитата в бяла пелена дървена стойка на дръвчето.

Сред играчките в Къщата имаше едно мълчаливо и много хубаво чайниче с тънко носле, топъл цвят и заскрежена украса. То беше на Елхата всяка Коледа и всяка Нова година още от времето, когато стопанката на къщата беше дете. Беше я видяло как пораства, как става голямо момиче, как има свои деца, после внуци, които на свой ред порастват и един ден на свой ред ще имат свои деца. Беше видяло толкова много бенгалски огньове с метални пръчици, извити и закачени по клонките, баници с късмети, наречени в дрянови пъпки, наздравици край масата и сурвачки от истински дрян. Беше присъствало на толкова празници, че никога не се буташе да бъде непременно върху поредната най-красива Елха. Гушеше се на дъното на кутията, заравяше нослето си в меката хартия и се смущаваше, че винаги търсеха първо него, поемаха го с най-голямо внимание, закачаха го на най-видното място, снимаха го и го пращаха на децата и внуците, които празнуваха Коледа надалеч.

„Защо все него!“, недоволстваха новите играчки. „С какво е по-хубаво от нас! Ние сме по-лъскави и отразяваме Елхата толкова хубаво! А то виж какво е едно избледняло и малко“.

„Ами да!“, наливаше масло в огъня шишарката, която също не беше толкова млада, но много държеше да поддържа приятелството си с новите играчки, за да не изпадне в немилост пред тях, в случай, че един ден решат да гласуват кой да намери място върху клонките на Елхата.

„Ех, колко хубаво време беше!“, сещаше се изведнъж джудженцето с поизтъняла брада. „Все си го представях това чайниче как ми налива билков чай да се стопля след дългия път с чувала през преспите“. И потъркваше длани, сякаш измръзнали от изкуствения сняг, натрупан в основата на дръвчето.

„Кой ти пие сега билков чай, представи си! Ах, как съм зажадняла за един топъл шоколад с вкус на лешник!“, премрежваше очи стъклената принцеса, като внимаваше да не стъпи с босия си крак върху посипания брокат.

„И с щипка каенски пипер, поръсен отгоре!“, добавяше стъкленият принц, който наскоро се беше появил на Елхата и още не беше разбрал, че от него се очаква да донесе стъклената пантофка.

Чайничето мълчеше и срамежливо се криеше зад най-близкото еловото клонче. Понякога се унасяше в сън и преставаше да чува бърборенето на играчките. Сънуваше, че е лъскаво и ново и че една мъничка ръка го хваща внимателно за дръжката, накланя го над чашката от най-фин порцелан и от него потича аромат, чието име хората научават, едва когато пораснат.

Докато чайничето сънуваше, играчките на Елхата замлъкваха за миг, подушваха въздуха със стъклените си нослета, но после забравяха и продължаваха шумно да спорят коя е по-хубава и да пресмятат на пръсти колко дена остават до Коледа.

Ноември

Ноември ми е много личен месец. В него се е случило почти всичко най-важно в живота ми, а останалото най-важно е пак близо до него. И животът, и смъртта са ми с най-висока концентрация през ноември.

Дори и празникът, с който месецът започва. Почитам го като личен и ме дразнят публични честитки в социалните мрежи от хора, които почти не четат. Не вярвам, че паметта работи така.

Днес ще поздравя за празника моите лични будители, ще си мисля за тези, на които е късно да честитя, ще чета, ще пиша и ще зная заради кого ги имам тези дарове да чета, да пиша, да мисля. Понеже за мен паметта работи така.

Нека ноември да бъде добър. Чакат ме празници и ме чака тъга. Месец, който за мен е пълен с всичко. 

 

P.S. Снимката е моя. Дали се вижда бледата луна между клоните на златното гинко билоба?