За татковците и светулките

Понеже живеем на Улицата на светулките, обичната Мария, която е на гости, разказва как татко им, когато били малки, хващал светулки и ги пускал да летят в направената от него детска къщичка с покрив от плетено бебешко кошче. А вечерта, преди сън, им казвал: “Спете сега и утре пак ще ви донеса на щуреца цигулката и фенерчето на светулката.”

Защото татковците правят това - грижат се за светулките на децата си. И за щурчетата също.

Дълъг е списъкът на нещата, които дължим на родителите си. Вече знам, че единственият начин да им се отблагодарим, че сме имали дом, храна, образование и полет, е да дадем същото, ако не и повече, на своите деца.

За светулките обаче, за светулките в живота ни трябва да се погрижим специално. Както и за онзи невидим щурец. Ако искаме да продължават да свирят и светят в нощта.

Днес моят татко празнува 80-тия си рожден ден и искам да му благодаря за светулките. И за щурчетата също.

Октомври

Отваряйки една тетрадка, открих, че цял октомври излетял.

Ама какъв октомври само! Пътувал по пътища. Вървял край Сена. Празнувал рожден ден на 20-годишно момиче. Седял на стълбите на една катедрала, за да чака Зелда и Скот в полунощ. Ял печени кестени в Монмартр. Снимал прозорци и есенно слънце в тях. Летял със самолет през океана. Бродил из столицата на далечна страна. Погледнал света от 3125 метра надморска височина. Посрещал приятели. Ял шоколад в Брюж, снимал се със саксофони в Динант, пил бира в Дюрбюи – или същото в различен ред, защото през есента подредбата няма значение.

Какъв октомври само! Пълен като кошница с грозде, червено вино, сирене и обич. Ярък като зелена трева, златно дърво и небе, което се отваря и затваря като завеса на голямата сцена.

Май не съм имала досега такъв октомври! Изпращам го на път с нови дрехи и стар порцелан.

Дали ще го таксуват за свръхбагаж или ноември великодушно ще го пусне да мине?  

ЕСЕН Е,

когато в дланта ти

се топли кестен

вместо детска ръка.

Юнско пътуване

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато вали и грее слънце едновременно, розите са весели и мълчаливи, а пътищата извън магистралата толкова тесни, че зеленината край тях те дърпа за ръкавите, за да поспреш и да съжалиш, че не умееш да рисуваш макове. Житото е обещание, светулките също, а нощите ходят някъде да танцуват тайно и се връщат с изтрити подметки да поспят, докато денят тържествува.  

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато всичко, посадено през годината, разцъфва в картини, модели, проекти, облечени в шарени дрехи идеи, неназовими неща, защото един цял университет е превърнат в изложба, пред която майките и бащите се радват на това, което са мечтали да бъдат, а порасналите деца се прегръщат до имената си върху картините, моделите, проектите, облечените в шарени дрехи идеи и неназовимите неща, после отиват някъде с кратката нощ, на сутринта се разделят, за да тръгнат за мястото, където пак ще се срещнат.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато в един и същи ден пътуваш с влак, бродиш по улици, спираш за бира, отбиваш се в галерия да кажеш „здравей“ на Леонардо и Ван Гог, смесваш се с цветя, дрехи, сладолед и чужди езици по улици и пазари, после вървиш през парка със столчета в зелено и бяло и хора, които мълчат със затворени очи и обърнати към слънцето длани, а на връщане влакът е толкова бавен, че можеш да гледаш през прозорците на крайпътните къщи, а морето е отляво и пита утре дали ще успееш да стигнеш до него.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато денят е толкова дълъг, че не стига за нищо, морето се отдръпва надалеч, за да можеш да походиш в земите, които то обитава, маковете, пчелите, птиците и краткият дъжд са неистови, настоятелни, ничии и вдигат шум до небето, а в края на зеления тунел на деня фериботите поглъщат колите като малки рибки и снизходително ги оставят да изплуват на отсрещната нощ.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато сърцето ти е толкова младо, а се свива от тъга, че никога вече няма да има абсолютно същото юнско пътуване, в което розите са весели и все пак мълчаливи, децата – пораснали, а близо до теб, и всичко, абсолютно всичко е твое, но си отива.

Буквите са красиви

24 май е и някак навреме под ръката ми излиза това:

Буквите са не само важни – буквите са красиви! Рядко се заглеждаме в тях, въпреки че всеки ден ги гледаме.

Вчера моя колежка – германка, след като й разказах за празника, прояви интерес. Искаше да знае как се произнасят нашите букви, показваше някоя и питаше: „А тази?“, търсеше аналогии с други азбуки. Показах й как се изписват ръкописните и сякаш за първи път открих и аз колко красиви са наистина буквите!

Когато бях в първи клас, започвахме да пишем – първо ченгелчета, после и целите букви! – с молив. Едва когато станеш добър в изписването им, получаваш правото да пишеш с писалка – автоматична!, не с химикал. Имахме и часове – в събота! – по краснопис. Майка ми също беше много взискателна и никога не намираше за достатъчно красиви моите букви. И досега си спомням сълзите по една тетрадка, цялата изписана с буквата „А“.

Благодарение на всичко това и до днес пиша много - на ръка и сравнително красиво. Нещо повече: когато съм тревожна, очаквам нещо или някой упорито ми губи времето, неусетно нижа първолашки букви. 

Вярвам, че ръката знае защо и много държи да напомня: „Буквите са красиви!“

Просто и хубаво

Вчера бях на среща с учениците в моето училище. Говорехме си за големите неща – за Европа, за доброволчеството, за промените в климата, за изкуствения интелект. 

И за малките неща си говорихме.

Казах им: „Успях да дойда навреме, защото приятелите ми промениха плановете си за път, за да ме докарат. Да, има автобуси и коли под наем, но нито един начин за придвижване в пространството не е толкова надежден, бърз, весел и смислен като този, предложен от приятели“.

Казах им: „Пазете си приятелствата, които създавате тук и сега. Човек може да постигне много неща, може да бъде удовлетворен от много успехи, може да има много пари, може да прави сам много неща. Но със сигурност му липсва много, ако няма приятели, които да го чакат да се върне, които да мислят как да го изненадат, които са готови за път – както, докъдето и когато трябва.“

Казах им: „Направете тук и сега така, че един ден приятелите ви да дойдат, когато най-малко очаквате.“

Колко просто звучи, нали? Просто и хубаво. А не всеки го има.

P.S. В камината в дома на моята приятелка има едно дърво, готово за огъня, което изглежда така случайно или напълно неслучайно:

Да чакаш дете да се върне

Няма друга такава любов, няма друго такова 

на минути броене, на часовника гледане.

Каквото и да прави тялото, душата излиза на пътя, взира се във всяка точица на хоризонта и няма нужда от очи, за да разпознае

точицата, която към дома се прибира,

която отмята от лицето си вятъра като разпиляна коса,

която изгрява слънцето, нищо, че навън е все още дъждовно.

Каквото и да прави тялото, хляба е изпекла душата и пак тя е огряла къщата, 

за да не обърка пътя този, който си идва.

Няма друга такава любов – 

и когато сме деца и се връщаме, 

и когато сме майки и чакаме.

Единствената любов, в която можем да бъдем и двете.