Календар на пода

Когато след двумесечна работа вкъщи отидох за първи път в офиса, намерих големия стенен календар свлечен на пода. Може би заради необичайните жеги тази година, тиксото, с което беше залепен в четирите си края, не беше издържало. Календарът беше тип „работен“, с отбелязани всякакви срещи, събития, срокове за изпълнение, служебни и частни пътувания, празници, отпуски, а изминалите седмици до средата на март - отметнати с жълт маркер. Календар от тези, по които пишеш или се обръщаш да консултираш, докато говориш по телефона и уговаряш някоя среща. Въпреки компютъра и телефона, винаги съм обичала да имам зад гърба си такъв на хартия, на който мога да виждам като на длан цялата си пълна година. 

Сега тази година лежеше на пода – започнала, частично изпълнена, планирана занапред, допълвана в движение с обещания и надежди, белязана с неизвестни. Не знаехме, че ще бъде такава, когато я очаквахме и посрещахме. Сложих обратно календара на стената, маркирах изминалите седмици в жълто, зачертах несбъднатите неща, оставих тези, за които все още имаше шанс да се случат, добавих и нови – животът не спира. При следващото идване в офиса стената отново беше празна. Нечия грижлива ръка беше навила на руло календара и го беше оставила върху бюрото ми.

Този път направо сложих падналия календар в кошчето за хартия.

Познавам много хора, които тъгуват или се гневят за това, което не можа да се случи. За всички провалени срещи, неосъществени пътувания, несрещнати хора. За всички отменени полети, за всички невърнати суми, за всички несъбрани багажи, празни летища, призрачни градове, отменени ваканции. Има дни, в които и аз съм гневна и тъжна. 

Има и дни, в които знам, че не трябва да съм гневна и тъжна. Въпрос на време е човек да разбере, че има календари, които нищо не може да задържи върху стената. Важно е да продължи и без тях да сбъдва всичко, което е в неговата власт и в неговата природа. Което не е, да остави да си отиде или само да поиска да стане. И да не пропусне хубавите неща, които въпреки всичко се случиха, както и хубавите неща, които ще се случат въпреки всичко.

Днес си купих самолетен билет и за по-сигурно си го отбелязах в тефтерчето. 

ПАЗЕТЕ ДЕЦАТА!

Тази снимка направих преди година, но графитът в центъра на Брюксел и люлката до него си съществуват и днес. Минах оттам миналата седмица, площадката беше празна по обясними причини. Знам обаче, че скоро ще бъде пълна: има ли люлка, винаги ще има дете, което да се люлее на нея. Светът просто е устроен така, колкото и някои да се опитват да го подменят.

Много ми харесва композицията с графита и люлката. Тя ми изглежда по-доброто послание от шарените балони и детските снимки в днешния ден (да уточня, не съм против тях, и аз ги споделям). 

По-доброто послание е, защото е предупреждение за нас, които вече сме слезли от люлките. Рисуваме свят, който се зъби, докато някой играе. Създаваме чудовища, докато бъдещето расте. Опитваме се да го плашим, докато то прави опит да литне.

Всеки възрастен има оправдание, че той не прави така, че това е някой друг, че е несправедливо да се говори за „ние“. Това, разбира се, не е вярно. Любимата храна на злото е нашето мълчаливо съгласие.

Винаги има какво да се направи и никога не е късно. Иначе ще си стоим там на една стена, докато люлката минава край нас и отминава. 

ЗА БУКВИТЕ И ЛЮБИМИТЕ ХОРА

Няма по-хубаво нещо от Буквите. Наред с другите чудеса, които могат да правят, Те, създадените и използваните ежедневно за обществено благо, умеят да се превръщат в лични истории - празници.

В моя живот всичко е свързано с Буквите. Обикнала съм ги от съвсем мъничка. Знаех детските книжки наизуст преди да започна да чета сама. Всъщност, така и се научих – разпознавайки повторението на графичните знаци, които съответстват на звуците. Не, „научих Се” е самодоволно и неправилно – научиХа Ме! Баба и дядо в онова лято, преди сестра ми да се роди и преди да стана на пет, когато ме бяха пратили с тях на почивка във Велинград. От града съм запомнила езерото Клептуза и водните колела. Запомнила съм и каменното мече, което стоеше на пътя до ресторанта (или столовата?) и което целувах преди и след всяка закуска, обяд и вечеря. Запомнила съм и четенето на книжките с баба и дядо, които следяха с мен редовете, в къща с много стаи, в които се влизаше от една обща много голяма стая в средата. Като си малък, всичко ти се струва голямо и много.

От Велинград се върнах научена да чета. Вече съм голяма и много неща ми се струват малки и малко. Продължавам обаче да се изумявам от чудото как Буквите могат да говорят и как човек може да прави всичко човешко с тях – да обича, да мрази, да греши, да прощава, да забравя…Искам днес да помахам с ръка на тези, които ми го откриха: Обичам ви!

П.П. На снимката е българският здравец в двора ми в Брюксел. Честит празник!

Красивото патенце

Предимството на човек да има големи деца е, че има повече време да дава съвети – от  тези, които хората са му давали и които не е следвал, когато децата му са били малки.

Залагам най-вече на този: „Не възпитавайте децата си. Те така или иначе ще приличат на вас. Възпитавайте себе си.“ Той обяснява защо момиченцето в съседния двор, което не ходи на детска градина заради карантината, през целия ден е с хубава рокличка, сресана коса и чисти чорапки. Както и защо, колкото и пъти да ме види през оградата, се провиква: „Добър дееен! Как сте, госпожо?“ Обяснява и защо децата на едни други съседи, когато на улицата им кажа „Добър ден“, ме гледат почти с почуда и никога не отговарят.

Може и да изглежда твърде опростено и оспоримо с всякакви примери, но моите наблюдения са, че децата на усмихнатите родители са усмихнати, на нахалните родители  са нахални, на оптимистите децата са оптимисти, а на твърде амбициозните родители децата се плашат от неуспеха.

Затова вчера се усмихнах на разговора между две млади и хубави майки, които много харесвам. Те споделяха как на въпроса кое е най-прекрасното нещо на света, децата им отговорили „Аз“. Така е, момичета, децата ви са най-прекрасното нещо на света, а най-прекрасното нещо е, че вече го знаят. И не е защото са самовлюбени същества, а защото сте им дали най-вълшебното огледалце – вашата обич.

Обичта е нещо, което се възпитава.

Очите на дивите божури

Сн. Светлана Кюркчиева

Точно преди 15 години и точно през май бях по северното Черноморие и видях Яйлата и нейните диви божури. Никога не ги забравих и никога повече не можах да ги видя. Дни след това заминах надалеч, а в летата, в които се връщах, божурите отдавна бяха прецъфтели.

Отново е май и отново съм в същото „надалеч“, където никога не съм виждала диви божури. Моята приятелка от детството обаче е близо до Яйлата и ми прати снимките, които виждате тук.

И си помислих за това, докато гледах божурите: колко е хубаво във време, в което не мога да пътувам, да има някой, който е там, където аз не мога да бъда. И да вижда това, което аз не мога да видя.

Благодарение на теб, моя приятелко, божурът се вгледа в мен, а после се обърна и взря в хоризонта.

Взаимно е.

Сн. Светлана Кюркчиева

За глухарчетата и плочите

снимка: Катя Кабакчиева
instagram: @35mmkat

Дълго време разглеждах тази снимка, направена от любимото ми момиче.

Много асоциации ми навя, от най-буквалннте до най-отвлечените. Всеки е свободен да продължи списъка както си иска.

Стебло и корен. Въздух и земя. Пролет и зима. Порив и стабилност. Златно и сиво. Ново и старо. Деца и родители.

Метафори, свързани с предлога „и“: Отричат се, но произлизат една от друга. Взаимно се пазят и съществуват заедно - въпреки и навеки.

Ако се огледаме по улиците около нас, ако се загледаме в телевизора, ако се вгледаме в огледалото вкъщи, ще видим навсякъде същата снимка:

Жълтурчета се измъкват от разбития тротоар, сякаш повдигат сивите плочи, променят ги да изглеждат красиви и се готвят да направят семена, с които да полетят.

А тротоарът? Тротоарът ще бъде там до другата пролет. Колко е просто!

Светът няма да бъде същият

Светът нямал да бъде същият. Ами няма да бъде.

Светът не беше същият и след 11/09/2001, и след 22/12/2004, и след 11/03/2011, и след 13/11/2015, и след 22/03/2016. Има ли някой, който не знае какво се случи на тези дати? А войните? А другите световни беди от новата ни история? А след всяка отделна човешка смърт, когато светът не само не е същият - той просто се срива за семейство и близки?

Не е същият и светът след края на всяка война, след падането на стена, след откриването на лекарство, след изкачването на връх, след докосването на планета, след раждането на чакано и обичано бебе. Светът никога не е същият и след всяка световна победа, и след всяко човешко, семейно щастие.

Сега, разбира се, е различно. Винаги е различно. Нещастието идва с ужаса, че така не е било преди и даже не знаем какво е. Щастието и то ни заварва неподготвени по своя си начин.

Човекът никога не е готов. И човечеството никога не е готово. Но винаги се справят и точно това прави светът да е друг. И в най-апокалиптичните филми има скрита любовна история и отворен финал – за да има нов филм. И за да има нова любовна история.

Да, светът няма да бъде същият. Но има шанс да стане по-добър, нали?

P.S. Снимката е моя, направена е на един плаж в Гърция. Навсякъде в пясъка имаше от тези цветя.