Тази Коледа

Тази Коледа коледни картички не полетяха, 

 

тази Коледа някакси нищо вътре мен не лети. 

Като семенца в студената почва тихо заспаха 

и засънуваха пътя акварелните ми следи.

 

Тази Коледа всичко е някакси много различно:

 

като влак долетял; като багаж останал във лято; 

като блъскащи се около лунапарка колички; 

като вино в земята нарочно и бавно налято.

 

Тази Коледа, тази Коледа ще е като нещо, 

 

което някакси никога вече няма да бъде,

но чието сърце все така ще си бие горещо,

докато аз спя тихичко в лявото му предсърдие.

 

 

 

 

Днес, утре и завинаги

Докато рисувам с акварел коледни картички с мандарини под светлия кръг на лампата с абажур от цветно стъкло с водни кончета и си мисля колко е наивна идеята да правим неща, за да останем,

колко тъжно, ненаучно, безсмислено е да се надяваме, че си осигуряваме продължение на духа 

с това, че сме отгледали деца, че сме им дали хляба в ръце и вярваме, че ще се оправят,

с това, че сме построили къща, че сме посадили дърво,

че рисуваме, пишем, подвързваме тетрадки с рецепти, 

купуваме картини, порцелан и златни накити, на които се надяваме, че цената им ще расте;

 

та докато си мисля колко всичко съществува само сега, а утре принадлежи на тези, които отгледахме, дадохме хляба в ръцете и вярваме, че ще се оправят,

а за нас има само днес под меката светлина на лампата с цветните водни кончета, тихото чудене коя картичка при кого да отиде, шумът на радиаторите, огъването на пламъчето на ароматната свещ, ранното стъмване, чашата от Майсенски порцелан, която вадя от кутията, за да си направя в нея горещ шоколад, дистопичната книга, в която едно момче търси майка си, филмът, в който в началото на XIX век едно смело момиче се влюбва в поет,

 

та точно в този момент, в който си мисля всичко по-горе описано с някаква ненадежда,

отварям тетрадката с рецепти, за да си припомня как се правеха коледни курабийки, а попадам на страницата, на която татко подробно ми е написал как се прави великденски козунак, 

поглеждам се в огледалото и закопчавам догоре вишневочервеното елече на татко, 

погалвам снимката, която моето момиче направи миналото лято на дядо си, а светлината зад него е златна - златна

като нещо предадено от дядо на внук,

 

и точно под тая светлина на лампата с водни кончета и точно в тая декемврийска неделя разбирам колко НЕ Е наивна, тъжна, ненаучна и безсмислена идеята да правим нещата както ги правим сега, 

 

защото утре винаги идва след днес и така нататък, 

 

и нататък така...

Приятелите

Когато на човек му е най-тежко, Господ му праща приятели. Сякаш на всеки раздава специална задача – парченце от пъзел, което да пасне идеално и да те направи отново цял и ясен като картина.

Един се разхожда с теб по есенни улици. Друг си говори за книги и за Космоса с теб. Трети те кани в своите спомени и ти показва как човек оцелява след всичко.

Приятели, които правят неща вместо теб. Които се обаждат на някого. Които намират вещ или услуги, които са нужни. Приятели, които срещаш на улицата и след разговор с тях се връщаш вкъщи с мъничко по-голяма надежда. Които идват в Деня, в който е много важно да имаш приятели, макар нито един приятел да не може да промени този ден и да го направи малко по-хубав.

Приятели, които предлагат да пропътуват стотици километри, за да те вземат с кола.  Които те чакат във ветровитата вечер. Които слагат трапезата в затоплен дом. Които ти подаряват картичка с картина, в която искаш да влезеш. Които ти постилат легло. Които те карат на летище в съботно утро. 

Приятели, които говорят с теб дълго и ласкаво, но не ти се сърдят, ако не ти се говори. Които ти пишат, изпращат сърчица, разчитат знаците, които ти, забравилият как се борави с думи, оставяш.

И макар да е сигурно, че картината никога вече няма да бъде цяла и ясна, приятелите не спират да редят своите пасващи идеално парченца.

Благодаря на всекиго за всичко!

P.S. Тази залезна снимка е моя, на нея ясно се виждат златните очертания на облаците. Има ли някой да не знае какво означава това?

Моята есен

Тази есен заслужава клишетата:

и е златна, и бавна, и мъдра.

Нощем чувам как под прозорците шета

и припява леко накъдрено,

треперливо, страхливо, почти листопадно,

и суетно, и малко наперено.

Тя с клишетата се гордее, с баладите,

но жадува да бъде намерена

и обикната като единствена,

ненаречена от никого още,

както тя си се вижда – разлистена

и прескочила прозорците нощем.

Аз затова и дължа и затова обещавам:  

С мен никога бавна, мъдра и златна!

Моя единствена есен, която познавам:

Бъбрива. Шарена. И многократна. 

 

Сн. Светлозара Кабакчиева