За "Рана" на Захари Карабашлиев

"Рана" на Захари Карабашлиев излезе в края на октомври и вече има доста професионални ревюта. Моят отзив е на редови и верен читател, който започна тази книга в самолета от София до Брюксел и я дочете в тихата неделна утрин.

Признавам си, че съм пристрастна: чета всичко, което пише Захари Карабашлиев, следя това, което говори в медиите и което споделя на стената си във Фейсбук. Споделям неговата позиция за войната, за псевдопатриотизма, за пандемията, за изборите, за книгите, които е важно да се четат, за раните, които е наложително да се лекуват. Оценявам това, че е сред малкото обществено разпознаваеми личности у нас, които във време на глухо интелектуално мълчание ясно казват какво мислят и на чия страна избират да застанат. Затова вероятно ми е трудно да отделя „Рана“ от всичко това и да я възприемам единствено като художествена литература, базирана на исторически източници. Да, може да се чете като военен роман за Първата световна, може да се ползва като отправна точка за попълване на празнини (какви празнини, цели пропасти!) в познанията ни за процесите на Балканите и националните ни рани в началото на ХХ век, да бъде признание към “незапомнените”(непознатите, би казала аз). Но важността ѝ, според мен, отива отвъд - към вечните морални сблъсъци на добро и зло, национално и общочовешко, съзидание и разруха. Всичко, което се случва днес, има своите причини в това, което не е излекувано някога. „Рана“ е една чудна метафора как човек върви през опустошението с дете „на конче“. Лично мен ме трогна много изборът на автора да разкаже войната по този начин. Защото най-голямата рана, която причинява всяка война, е за тези, които твърдим, че обичаме най-много. И така продължава. Помислете добре, когато дете ви попита: “Кои са лошите?”

За камъните и чудесата

Минаха три седмици, откакто моята първа книжка „Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици“ видя бял свят. През тези три седмици получих много снимки на книжката в различни ръце, върху различни масички, с различни думи. Не можете да си представите колко ме трогва вниманието ви, разказите ви за ходенето до книжарницата, питането, поръчването онлайн, очакването, радостта, подаряването на приятели, споделянето коя от десетте ви е харесала най-много, снимките на камъни с форма на сърце, които пазите отдавна или сте открили сега, защото сте започнали да се вглеждате по-внимателно. Благодаря ви! Нямам търпение да дойдат дните, в които ще се срещнем на живо и ще си говорим за приказките и защо обичаме да ги четем и пишем. Можем да започнем още днес. Ето десет от моите отговори на въпроса „Защо пък точно приказка?“:

Защото с Приказката може да се разкаже всяко от чудесата на живота. Защото Приказката не е за деца или за възрастни - тя е за чувствителни хора. Защото Приказката е интуитивна и идва преди познанието. Защото Приказката иска познание, за да продължиш да откриваш пластовете в нея. Защото Приказката позволява да кажеш повече с по-малко думи. Защото Приказката е за интелигентен читател – не подценява и не разказва всичко наготово. Защото Приказката е като камък, в който се вглеждаш и откриваш лица. Или облак, в който откриваш форми, но те се стопяват или се превръщат в нещо друго. Защото Приказката е като човек – с възрастта става по-кратка, кротка и красива. Защото Приказката е нещо много лично, което е безопасно да споделиш, заради магичната сила на алегориите.

Десетият отговор е цитат от приказка: Когато Джейн и Майкъл разбират, че Мери Попинз е била в Страната на приказките, но в нея не е срещнала нито Пепеляшка, нито Робинзон Крузо, разочаровано питат „Къде сте била тогава?! Значи не сте била в нашата Страна на приказките?!“. Мери Попинз се усмихва самодоволно и отговаря: „Не знаете ли, че всеки си има своя Страна на приказките?“ И това е десетият ми отговор на въпроса „Защо пък приказки?“: Защото всеки си има своя Страна на приказките. И това е много, много важно. Заповядайте!

Майчино огледало

Моето малко сладко момченце стана голям и сериозен мъж. Моето малко сладко момиченце стана голяма и независима млада жена. А аз останах майка, която държи за децата си огледалото, което им казва това, което човек има нужда да чува, за да бъде това, което иска да бъдe. Аз съм майчино огледало.

2020

Знаете тази функция на умните телефони: без да си ги молил, правят ти колаж от снимки по алгоритъм, който лично аз все още не разбирам. Преди дни се появи на дисплея ми такъв колаж с много слънце, огрени покриви, синьо небе, върхове, море, цветя и най-хубавото на света за мен - четири пораснали усмихнати деца. Албумът е наречен от изкуствения колажист “2020”. Оттогава си го разглеждам често и си мисля колко тъжна беше тази световна 2020 година - със страховете и загубите, с тревожните статистики и мрачните новини, с празните улици и затворените кина, театри и галерии, със заземените самолети, с отменените празници, с лековерието, което избуя у хората, с разочарованието от много от тях. И въпреки всичко, колко хубава беше личната ми 2020 година с подареното време, което прекарахме у дома с дете, което обичайно е много далеч, с веселите кулинарни експерименти и c филмите, които гледахме заедно вечер, с виртуалните вечери с другите ни деца, с дългата и необичайно топла пролет, в която сякаш за първи път се вгледахме отблизо в розовите облаци на вишните и лилавия водопад на глицинията, в дългия път с кола до дома през Европа и после обратно, радостта да сме здрави и да са здрави хората, които обичаме. Хубавото е останало на снимките. Има го и в спомените ни и често се връщаме в тях. Лошото го няма на снимките. Вече започва да се изличава и от спомените ни. Лошото няма свой собствен носител. Ако всички забравим всичко, след години по снимките бихме си казали, че 2020 е била една прекрасна година. “Миналото е летливо”, пише в книгата си един писател, с когото бяхме в колективното ни времеубежище в петък. Вероятно човешкият род е създаден така, за да може да оцелява и да продължава напред. И все пак, да не забравяме каква беше 2020. Уроците са за това, за да се учат.

* Снимката е на слънчогледа ми в градината, който избра да цъфне през октомври. Времето е човешка черта. Или заблуда.

Рози

В деня, в който изпратихме татко, оставихме при него във ваза шест червени рози. Всеки ден тези рози ставаха по-красиви и по-красиви. Намирахме ги свежи, с разтворено алено сърце, а в сърцето - капчици роса, които скоро изчезваха под необичайно топлото ноемврийско слънце. Повече от седмица розите стояха свежи като в деня, в който изпратихме татко.

Един ден намерихме останала само една приказно красива роза. Останалите пет липсваха. Но не напълно, не. Някой беше отрязал и взел червените им цветове и беше оставил стеблата в каменната ваза. Не съборил неволно, не прекършил - отрязал ги. С нож, личеше си правилният срез на стеблото без никакво смачкване. Единственото значение на тези подробности е, че този някой е бил подготвен, не е просто така преминавал, видял червените рози и решил да ги вземе за себе си. Подготвено зло. Или дълго отглеждана глупост.

Никога няма да научим защо. Въпреки развитието на науката и личния опит, човешката природа продължава да бъде загадка за мен. Не съм и сигурна, че искам да разбера. Това, което е важно в тази история, е нейното продължение. Вместо да хвърлим оставените стебла, забодохме ги близо до татко. Розите се хванаха - стеблата останаха свежи и дори излязоха мънички листенца в гънките на страничните клонки. Покрихме ги с изрязани пластмасови бутилки от вода. Преживяха зимата. Две от розите загинаха от ранните пролетни студове, защото покритието им беше непредпазливо свалено. Другите оживяха и сега – девет месеца след деня, в който поставихме розите близо до татко – те цъфтят отново с алените си цветове. Цъфтят като притча. За злото, което е разцъфтяло в добро. Не у този, който го е причинил, а в света около него, който той от злоба, алчност или чиста глупост е наранил.

Татко вярваше в доброто и би харесал тази история. Освен ако не я е написал той. Защото имаше зелени пръсти и знаеше как да накара розите да цъфтят. Правеше им стълба към небето на терасата на 11-ия етаж и дори в последните си дни в болницата питаше за тях и ми даваше съвети как се отглеждат. Розите цъфтят от Добро. Каквото онзи, който ги е отрязъл, още или никога няма да знае.

„Майка“

Преди два дни бях на прожекцията на филма „Майка“ в Брюксел. Нямах време да пиша за него, до късно продължиха разговорите в и пред киното с режисьора Зорница София. На другия ден работа, после весела вечер с приятели, нямах намерение нещо да пиша. Но когато днес се събудих с този филм отново в главата, знаех, че трябва да се сподели. Сигурно знаете за „Майка“ достатъчно – историята на жена, която не може да има свои деца, но открива призванието си в грижа за други, останали без родители в Кения. Вдъхновена е от истинската история на Елена Панайотова и художественото и документалното се преплитат по много трогателен и чуден начин. Както често се случва с киното (всъщност, винаги и с всяко изкуство), два часа в тъмния салон са лично преживяване, което на светло се среща и сблъсква с личните преживявания на другите хора. Изненада ме колко много и различни могат да бъдат за филм с толкова кратко и недвусмислено заглавие „Майка“. А не трябва да ме изненадва. Майка е това, което има човек, което е, което няма, което не можем да има, за което копнее, което възпитава, в което се проваля. По някакъв начин всичко в тоя живот е „майка“. За едни водеща във филма е темата за алтернативното майчинство. За други – жестоките контрасти във всякакъв план – материален, битов, емоционален. За трети - способността да си щастлив в отчайваща нищета и неспособността да си щастлив, когато имаш от всичко по много. За лековитата сила на изкуството. За това как се работи с деца. За трудните решения в брака и приятелството. Всичко това е в „Майка“, разказано (и попитано) по много красив кинематографичен начин. Моето лично преживяване е новата среща с въпроса „Правим ли наистина добро, когато правим добро?“. Наистина ли за друг ли правим доброто или само за лично спасение? Не причиняваме ли вреда? Ако не можем да променим живота на някого, имаме ли право да му даваме дни или седмици щастие? Той какво ще прави, когато дните и седмиците щастие свършат? Отговорно или безотговорно е да учиш някого какво означава „мечта“ и да му даваш думи за „бъдеще“, ако не можеш да му ги осигуриш? Може ли един човек да промени нещо? Аз за себе си знам отговорите на тези въпроси, но се зарадвах, когато видях какво ми е написала Зорница София върху плаката на филма: „Всеки може да направи света по-добър“. Филмът е за това. И всичко е майка.

20 дни

Когато се завърнахме успешно от пътуването до Аржентина и Бразилия - здрави и щастливи, след 11 полета – от които най-краткият беше 1 час, а най-дългият – 10 часа, след изминати пеш 200 км – колкото от София до Стара Загора, след температурни вариации между близки до нулата в Ушуая и почти 40 градуса в селвата горе на север, след контрастите между кристалната красота на патагонските степи и ледници и кипящия живот на Буенос Айрес и Рио де Жанейро, между безмълвните брегове на Огнена земя и пеещия, бърборещия, плискащия вълни свят на Копакабана и Ипанема. след много нови запознанства с хора, с които пътят ни срещна – от обиколилия 100 държави швейцарец до мъничката перуанка, която в Ла Бока се радваше, че сме посетили и обикнали и нейната страна преди години, след загуба само на две неща – една вълнена лента за глава, която е паднала някъде в Патагония, и едни слънчеви очила, които вълните на Копакабана отнесоха поради невнимание на тяхната собственичка, искам да ви благодаря за вниманието и търпението, с което ме следвахте и да ви кажа това, което съм научила от личен опит: Не се страхувайте да пътувате сами. Имам приятели в туристическия бизнес и ценя техния труд. Ценете го и вие и разчитайте на него, ако това предпочитате. Може би наистина за някои да е по-лесно и по-спокойно. Възможно е и финансовите условия да са същите, когато теглиш чертата. Със сигурност спестява усилията да търсиш информация, да четеш блогове, да сравняваш ревюта. Ако обаче отдавна сте искали да го направите самостоятелно, но нещо ви е спирало, знайте, че не просто е възможно, но и дава неописуемото чувство за свобода. Свободата да правиш своята лична програма, да я променяш в движение, да пътуваш с превозните средства, с които пътуват местните хора, да си говориш с тях, да чуеш техните препоръки за места, където се хапва вкусно, където е безопасно да се ходи, където срещите с местния фолклор са автентични. Да, трябва да бъдеш много внимателен, когато пътуваш сам, защото няма да вървиш след някого, ще трябва да си държиш навигацията постоянно отворена и да вземаш своите собствени решения, но това ще ти даде щастието да пътуваш не като турист, а като пътешественик. Не се ядосвайте, ако нещо в плана се обърка. Казват, че тогава започвали истинските приключения. Понякога самолетите закъсняват и връзката със следващия полет става критична. Понякога се налага да тичаш отчаяно от един терминал до друг, друг път се налага да висиш с часове по летища или гари. Понякога верните ти туристически обувки те предават още в началото. Понякога таксиметровият шофьор не те е разбрал и се налага да вървиш повече от предвиденото в жегата. Понякога си предвидил излишно много дни за едно място, а си пропуснал да пътуваш към друго. Не се ядосвайте, защото за всичко има решение и винаги се намира някой да ти помогне. А и когато се обърне човек назад, винаги си казва „Добре, че стана така“. Защото някаква друга възможност се е отворила, защото си видял нещо, което дори не си знаел, че може да видиш. Не се колебайте да пътувате с лек багаж. Раница и малък ръчен куфар са напълно достатъчни, за да комбинирате дрехите, които ще ви трябват за студено и топло време, за ходене в планина и за танго вечер. Тайната е в правилния подбор, рационалната подредба и добрата преценка на приоритетите на пътуването. Лекият багаж те освобождава от грижата дали ще ти изгубят куфара или не и ако ти го загубят, къде ще ти го доставят. Прави те бърз при хващането на следващия самолет, особено на летища, на които не можеш да си чекираш багажа до крайната дестинация (о, да, има такива!). Лекият багаж ти дава усещането, че ти контролираш вещите, а не те теб. Лекият багаж те прави свободен човек, а това е най-важното усещане за едно пътешествие. Не се съмнявайте да пътувате чрез пътуванията на други хора. Аз следвам блогове, в които пътешественици споделят лични преживявания и настроения, но и дават връзка към исторически факти, легенди и митове, както и практична информация. Всеки съвет може да ти спести разочарование и да ти е от полза, например да си направиш пикник на балконите пред ледника Перито Морено и да не забравиш тирбушон за бутилката хубав „Малбек“. Чета препоръките и разглеждам снимките на приятели, които са пътували или в момента пътуват по тези места. Важното е, както впрочем и за всички други неща в тоя живот, да следваш препоръките само на хора, с които споделяте сходни виждания за живота и сходни критерии за важно/неважно. Когато пътувам, чета книги от автори от същата тази страна, в която пътувам. Така в самолети, автобуси и влакове прочетох разказите на Саманта Швеблин и Мариана Енрикес и започнах „Игра на дама“ на Хулио Кортасар. Не се отказвайте никога да пътувате, по който и да е от възможните начини - с истински превозни средства или виртуално. Пътуването е единственият начин да разберем колко голям е светът, но и колко е малък. Колко са различни хората, с които споделяме тази прекрасна Земя, но и колко сме същите. П.П. Докато пишех това, майка ми каза, че е получила картичката, която пратихме от Края на Земята в Огнена земя. Според пощенските клейма, от Ушуая, Аржентина, Латинска Америка до Стара Загора, България, Европа е пътувала 20 дни. Точно колкото пропътувахме ние по маршрута Брюксел – Ню Йорк – Буенос Айрес – Ушуая – Ел Калафате – Буенос Айрес – Игуасу – Сан Паоло – Рио де Жанейро – Буенос Айрес – Ню Йорк – Брюксел. 20 дни за един живот и една планета Земя са нищожно малко време. Пътувайте.