Срамежливото лято

Как ли не го уговаряха майка му и баща му: “Излез, бе, дете! Излез да поиграеш с децата! Остави я тая книга, ще си развалиш очите, иди поиграй!”

Не и не! Молеха се, сърдиха се, заплашваха го: “Да знаеш, няма да дойдеш с нас на море! И на планина няма да дойдеш. Ще си стоиш тук в града до прозореца, да те видим колко ще съжаляваш през зимата”.

Лятото не знаеше какво е това да съжаляваш. Не знаеше и зима какво означава. Нали нямаше да го има през този сезон, щеше да замине много преди него, затова заплахите не го трогваха. Не че не искаше да излезе да играе с децата. Искаше, о, колко много искаше Лятото! Ала се срамуваше и когато чуеше, че го викат отдолу, се скриваше зад пердето и ги наблюдаваше как си отиват - първо разочаровани, после напълно забравили за него, подгонили футболна топка или някоя стара кутия, която ритаха и на чиято все по-променяща се форма се смееха шумно.

Понякога се осмеляваше да излезе на терасата, всички спираха играта и викваха “Ееей!” и му махаха бързо да слиза. Направи го два или три пъти, хареса му много, радваха му се като на ново дете в квартала, но усещаше, че и мъничко не му вярват. А и тая тежка топка го плашеше, няколко пъти го удряше в главата и болката го пронизваше като гръм. Тогава се прибираше вкъщи разплакано, бършеше сълзите си с ръкавите на ризката, която не посмяваше да свали, и гледаше как децата се разбягват и се скриват под козирките на входовете, където почваха да играят на друго. Майка му изваждаше всеки ден фланелки с къси ръкави, приготвяше му три четвърти панталони с много джобове, но не, то упорито обличаше ризата с дълги ръкави и се препъваше в дългите крачоли на дънките. “За какво ги купихме тия сандали?”, ядосваше се баща му, “ето на, тъй си стоят”. А то, Лятото, си мислеше, че не е молело никого да му купува сандали, добре му е тъй с чисто новичките почти необувани маратонки.

“Нали без това няма да има море…”, осмеляваше се да каже на глас, а баща му, ядосан, крясваше “И планина няма да има!” И прибираше маратонките.

Само че времето минаваше, хората ставаха нетърпеливи. Все по-често на вратата се позвъняваше и, скрито в килера при неизползваните сандали, Лятото чуваше как майка му и баща му се оправдават и молят за разбиране съседите, а и хора от околните къщи:

„Беше малко настинало…имаше да чете от списъка, който им дават в училище…скоро ще излезе…благодарим за разбирането…“

Знаеше Лятото колко са разочаровани всички от него, ала не можеше да намери сили в себе си да излезе и остане навън.

Един ден почти в края на юли, докато седеше в стаята си и се правеше, че не вижда черните облаци, които се бяха струпали по небето навън, и докато се правеше, че не чува трополенето на ледените зърна на градушката по прозореца, едно по-особено почукване го накара да вдигне глава. Червено пиленце умолително го гледаше през стъклото, почука отново, даже повдигна леко краче, сякаш да натисне дръжка, каквато днешните прозорци не притежават.

Лятото се почуди какво да направи, първо си помисли да повика майка си и баща си, но се сети как те веднага ще започнат да правят забележки, че всичко това е по негова вина и ако сега си беше навън, както би трябвало да бъде всяко лято от почтено семейство, нямаше къщата да се тресе от близките гръмотевици, нито хората да трябва да газят до колене и да пустосват общината, която пак не е почистила шахтите, или да гледат тревожно през прозореца дали градушката няма да направи колите им на коли, надупчени от градушка.

Мина му и през ум да се направи, че не чува, защото е нормално да не чуваш, когато всичко наоколо гърми и трещи, но ново почукване по прозореца направо потрепери в сърцето му. Червеното пиленце беше навело глава и го гледаше само с едно черно оченце. Лятото не издържа, стана, отвори прозореца и заедно с пиленцето в стаята нахлу кална вълна и няколко ледени топчета. Бързо затвори и се огледа за нещо, с което да забърше преди да са пристигнали майка му и баща му да питат какъв е тоя шум и да припомнят как отдавна му бяха казвали, че ще стане така.

Червеното пиленце стоеше на ръба на масичката и го гледаше сякаш с усмивка. Лятото знаеше, че птиците не могат да се усмихват, но, въпреки че не беше излизало много навън, разбираше езика им, защото летата просто се раждат така. Езикът не е само това, което чуруликат птиците радостно или тъжно, знаеше Лятото. Той е и това, което казва перушината, по която дъждът блести като малки бисерни капчици. И това, което казват извиването на главичката, и кръглият поглед, и нетърпеливите малки крачка, които тракат по масичката като по клавишите на пиано. Без червеното пиленце да е издало и звук, Лятото чу дългия му разказ колко тъжен е светът тази година. Как децата отварят кутиите със снежнобели перца и пак ги затварят, а федербалните ракети мърморят, че вече им е омръзнало да седят така. Как калните реки, които текат навън, обръщат хартиените лодки, които иначе толкова весело плават по бистрите поточета след летния дъжд. Как птиците вече се тревожат дали гнездата им ще издържат и дали следващата година не е по-добре да останат в страните, откъдето долитат всяка година. Без да мърмори, както правеха обикновено майката и бащата на Лятото, червеното пиленце каза, че всички са толкова тъжни и само то – Лятото – може да оправи нещата.

После червеното пиленце скочи на перваза на прозореца и почука по вътрешната страна на стъклото. Сякаш някаква ръка отвън само чакаше тоя знак и рамката изведнъж се отмести. Водата от стаята се изля навън, смалените ледени топчета изтрополяха и скочиха към короната на дървото отпред, подът се наведе като палуба на хартиена лодка и Лятото усети в косите си вятър. Първо помисли, че пада, после разпери ръце и усети как с леко раздвижване може да контролира посоката и височината – летеше! В този момент майка му и баща му, разтревожени от трясъка на отворения прозорец, влязоха в стаята и видяха как навън Лятото

се издигаше и спускаше, въртеше и гмуркаше, рисуваше с пръсти по небето, което беше станало чисто и синьо, шмугваше се в короната на дървото, откачаше от високите клони заплетеното хвърчило, което някое нетърпеливо дете се беше опитало да пусне от терасата, излизаше с рошави коси и изподраскани ръце от листака и с лекота се приземяваше на асфалта, от който калните води се бяха отекли и той изсветляваше бавно и ставаше топъл, за да посрещне футболната топка, която излетелите от входовете наоколо момчета подгониха заедно с Лятото.

„Ама то е босо“, притесни се майка му. „Да не настине? Кажи му да си обуе сандалите…“

Татко му пък гледаше червеното пиленце, което летеше около главата на сина му, и с усмивка и мъничко завист каза, както казват обикновено бащите:

„Остави ги, лято е, нищо им няма. Момчета…“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Черешова Задушница

В страната, в която живея сега, когато си отиде човек, семейството му и приятелите му се събират не да оплачат смъртта му, а да отпразнуват живота му. Съзнавам, че думата „празнувам“ не е точната, но разликата е ясна.

Преди дни бяхме с приятелки да отбележим хубав повод и разговорът от само себе си се пренесе върху доброто, което прави човек, понякога без да разбира. И начина, по който променя живота на други хора, не задължително близки, завинаги, към добро.

В деня, в който се разделяхме с татко, абсолютно непознати за мен хора идваха и ми казваха как никога няма да забравят какво е направил за тях. Как им е помогнал, когато нищо друго или никой друг не е могъл да помогне. Как заради среща с него са избрали професията си. Как не са съжалили за тоя избор нито за миг. Как ще са винаги благодарни. Как това е променило живота им. Как и децата им знаят какво моят татко е направил за тях, помагайки на родителите им.

Аз нищо не знаех за това. Знаех, че татко е най-добрият човек на света. Знаех какво е направил той за мен. За първи път го видях през очите на други хора и доброто, което той е сторил за тях.

Докато писах това, правилната дума, която да замести „празнувам“, все още не е дошла, но зная как да я обясня: Отбелязва се това, което човек е направил приживе, следата, която е оставил, доброто, което е посадил.

И аз така избирам да пазя спомена за тези, които обичам – като почитам живота им и този, който са дали на мен. И който аз съм предала нататък. И който моите деца ще предадат на децата си.

Светла памет за тези, които ни пазят.

 

Седем лични правила,

които се опитвам да спазвам:

*

Това, че нещо не ми харесва, не означава, че не е стойностно.

Това, че имам достъп до интернет и профил в социалните мрежи, не означава, че трябва да се изказвам по всяка тема.

Това, че нещо е похвалено или наградено, а аз не виждам достойнствата му, е повод да прочета повече, да потърся контекста, да се опитам да разбера.

Това, че нещо е сътворено от някого, ме кара да бъда внимателна с него. Не е задължително да бъдем приятели.

Това, че е лесно да нараня човек, не е покана да го правя.

Това, че „Осанна!“ и „Разпни го!“ винаги вървят заедно, не значи, че са страните на един и същи медал.

Това, че всички правят така, не е достатъчна причина за мен.

*

Понеже съм човек, не винаги спазвам собствените си правила. Но се опитвам. Помагат ми хората, на които държа.

П.П. Снимката не е за привличане на вниманието. На нея са камъните с форма на сърце, които приятели ми подаряват. Вярвам, че тайната на доброто е там.

Деца сме, докато

Деца сме, докато има кой да ни помни и вижда такива.

Деца сме, докато гледаме как растат децата ни, които за нас винаги си остават деца.

Деца сме, докато продължаваме да четем приказки и да вярваме в доброто.

Деца сме, докато можем да плачем заради това, което не е честно.

Деца сме, докато не спира да ни учудва и възхищава светът.

Деца сме, докато не забравяме, че има деца, които не са имали и продължават да нямат нещата, които ние сме приемали и продължаваме да приемаме за даденост - мир, образование, чиста вода, храна и дрехи.

Деца сме, докато ни е грижа какво се случва на тая планета, но имаме очи и за небето и всичко, което съществува отвъд.

Деца сме, докато не забравяме защо се отбелязва 1 юни.

Деца сме, докато знаем защо трябва да пазим децата.