ПРЕДИ КРАЯ НА ЛЯТОТО

Хора, за вас не знам, но аз не искам да спирам времето, въпреки че точно това си мечтаем в най-щастливите мигове,

когато децата ни са сладки и пухкави и се държат за ръката ни,

когато човекът, когото обичаме, ни обича и всичко изглежда така сякаш ще бъде завинаги,

когато сме с приятели на маса под безкрайното звездно небе и сме сигурни, че нито виното, нито думите, нито мълчанието ни някога може да свърши.

Не спирайте времето, когато сте ужасно щастливи, хора, не спирайте.

За какво ни е замръзнало от щастие време?

Как ще летим в този кехлибар като златен мед?

В омагьосания на вечно веселие замък как ще танцуваме?

И децата ни как ще пораснат и ще станат големи и смели, изгубени и спасени, ако времето спре, когато още стискат ръката ни?

И любовите как ще си тръгнат, взели всичко и всичко оставили, ако времето внезапно спре и не позволи повече нищо ново да дойде?

И приятелите ни как ще започнат да си отиват един по един и да се връщат със звездите, за да допиваме виното там, където времето никога или никъде не може да спира?

За вас не знам, но аз искам да му купя обувки. Да му кажа „Върви.“. Да го помоля само да ме вземе със себе си.

С времето искам да вървя. Докъдето не може.

За бурените, билките и хората

Мина Еньовден и можем да си говорим за бурени вместо за билки. Макар и често да са едно и също – зависи кой как гледа на тях.

Подсети ме остроумието на една приятелка: „Не, че се хваля, ама съм страшна в отлеждането на бурени.“

И аз така. Напълно буквално. Обичам иглики, глухарчета, парички и едно пълзящо растение, което дава снежнобели фунийки. Харесвам ги и се опитвам всячески да ги пазя, въпреки, че знам, че са напаст за изумрудено-зелената морава и задушават други по-благородни растения.

Досега не съм успяла да убедя страстните градинари край мен, че тези цветя – цветя са! - трябва да бъдат оставени да си живеят разпръснати из тревата, а не да бъдат изскубвани или изтиквани в бордюри и ъгли, от които те все пак непослушно се измъкват и плъзват на воля.

Някои бурени са по-красиви от зелената поляна с надпис или без надпис „Не газете тревата!“. А магарешкият бодил може да развесели стаята повече от някоя роза.

И при хората е така. Бурените често са най-лековитите билки и май е по-добре да ги пазим. Нали?

Моите цветя

НА ЕВРОПА С ЛЮБОВ

Скоро прочетох нещо, което много ми хареса: „Фашизмът се лекува с четене, а расизмът – с пътуване.“ Ще добавя – с пътуване се лекува и евроскептицизмът. За препоръчване – в трети страни. Пътуване из Европа също помага.

Тогава има шанс тези, които се оплакват от регулациите, да ги оценят – например, по отношение на чистотата на въздуха и вредните емисиии, свободното движение, етикетирането на храните, таксите за роуминг, отговорността на компаниите за предоставяните услуги, обезщетенията, които като клиент имаш право да получиш. Правата на човека пък е една още по-дълга тема, която предполага и по-дълго пътуване. Не задължително в географския смисъл.

Трудно е да се изброи всичко. Просто пътувайте. Ако физически не е възможно, пътувайте с книгите и филмите.

Тогава, заедно с чудесата на света, ще откриете и „нечудесата“, които ще ви накарат да си спомните всичко, което Европейският съюз е сложил на масата ни, на пътищата ни, в дипломите ни и най-вече в главите ни.

И може би ще го оцените, скептици.

Осем чудеса от Перу

Като знаете каква съм словесна, сигурно се чудите защо още не съм написала нищо за пътешествието в Перу.

Отговорът е, че имам в главата си повече картини отколкото думи и рядкото за мен усещане, че не зная как да нарека всичко, което се случи.

Затова искам само да ви кажа за няколко от чудесата, които научих:

За моето поколение, което израсна с израза „на Мачу Пикчу“ като метафора на немислимо далечното и нереално „някъде“, подготовката за пътешествие в Перу е подготовка като за другия край на света. Веднъж пристигнал обаче и тръгнал по маршрут Лима – Куско – Пуно – Арекипа – Лима - Икитос – Лима със самолет, автобус, кола, влак и пеша, другият край на света престава да ти се струва далечен или нереален. По хубавия начин получаваш урок как всичко е постижимо и колко малък е светът, в който живеем.

Колкото и часа да стоиш на Мачу Пикчу, все не ти се иска да тръгнеш. Колкото и да го снимаш,

все се изкушаваш за още един – последен? – кадър. Мъглата, облаците, слънцето, дъждът се редуват и променят лицето на това странно място и ти - временният, дошлият от далеч, един от многото -  искаш да запазиш само за себе си тази магия.

Същото е с Амазонка, която прелива, слива, разлива и променя пред очите ти, но запазва винаги строгата граница между себе си и другоцветните реки и небе. Неусетно започваш да планираш следващите пътувания, в които да я опознаеш.

Звездите в небето на Южното полукълбо са видимо повече, по-едри, по-близки и понякога се отронват преди да си си намислил желание. Нали си човек и нищо човешко не ти е чуждо, всяко непознато звездно небе ти се струва по-приказно от небето, което си имаш вкъщи.

Можеш да преживееш – поне една нощ! – без отопление (но затова пък с местната ракия писко край огъня и грейка с гореща вода в сламената колиба), без интернет (но затова пък с изгрев над езерото Титикака сред полюляващата се тръстика), без ток за зареждане на телефони и таблети (но затова пък със слънце в студеното утро, когато слагаш шапката от алпака и тръгваш да пориш вълните със сламена лодка).

В рамките на две седмици можеш да се адаптираш в амплитудите от морското равнище на плажа на Лима през 2430 метра надморска височина в Мачу Пикчу, 3399 – в Куско, 3830 – в Пуно на езерото Титикака до 5000 метра по пътя за Арекипа. Както и в амплитудите от минус 10 градуса преди съмване в Каньона Колка до 30 градуса с 98 процента влажност в Икитос на брега на Амазонка. Човек преминава собствените си граници така, както преминава границите между държавите. И континентите.

Колкото и да е голяма една страна, пътуването с кола по пътищата й я прави реална и опитомена лично от теб. Шарени планини, будни вулкани, полета с киноа, безкрайни ливади с лами, алпаки и викуни, зелени тераси, каньони и крила на кондори, които в приказките закриват слънцето – с всичко това стигаш по-бързо закъдето си тръгнал. И с повече картини в главата отколкото думи.

Затова спирам дотук. Може би само още едно – осмото! - чудо за това как се сбъдват мечтите да отидеш в Перу:

Мечтите се сбъдват с приятели.

За празниците и снимките

Днес е много хубав ден. И много важен. Прекрасно слънчев. Ден за размисъл.

Днес е Благовец.

И днес празнуваме 60 години от създаването на Света, в който искам да живеем.

Затова нека ви разкажа тази снимка.

Защото не ми беше удобно да я снимам - беше твърде лична. И в същото време ми се стори важна за всички нас.

Вчера, до пилоните зад сградата на Европейската комисия, стъпили на високия мраморен парапет, мъж и жена се прегръщаха, а техен приятел лежеше на земята и ги снимаше.

Бяха много красиви. И много млади. Тя беше бременна и излъчваше толкова щастие, колкото могат да излъчват само жените, които носят живот. Движенията им приличаха на танц и те ту се събираха, ту се разделяха, за да се прегърнат отново.

Знамената с дванайсетте звезди, които сутринта бяха спуснати наполовина, сега се вееха нависоко. И небето беше ясно, както може да бъде ясно само небето в Брюксел привечер.

Сигурна съм, че дори и да не минавате всеки ден край това място, виждате снимката.

Защото знаете колко хубав ден е днес. И колко слънчев.

А утре? За утре ще се знае след години. Затова - да мислим хубаво сега. И умната. 

Час по рисуване

Събота ми е.

Едно такова.

Изгубено в очи.

Зад тишина.

На нощница написано.

Следи от копче.

И хрупане от зайче

на трева.

Шумът се слива.

Падат цветовете.

Петна от сладко.

Обедна мъгла.

И продължава да е

събота, когато

сме малко по-големи

от дъжда.