За снимките и лятото сред зима

Няма нужда да изгледам всички снимки, направени през живота ми, за да кажа това, което вече зная със сигурност:

Най-хубавите снимки не са задължително тези с най-високото качество.

Най-хубавите снимки са на бързо пробягващите мигове, но и на времето, когато понякога спре.

Най-хубавите снимки се получават, когато момчето или момичето с лентовия апарат импулсивно поиска да задържи изражение или светлина и напълно забрави за това до промиването на филма.

Най-хубавите снимки не идват веднага, а когато имаш нужда от лято насред мъглив януари. И на тях не си ти, а тази, която виждат обичаните от теб фотографи.

Затова ми е толкова любима тази снимка, в която фокусът липсва, но светът е стъклена сфера, в която тревата отразява небето и жена с шапка и шал изкачва дюните под септемврийското слънце.

Поласкана съм, ако наистина така ме виждат децата ми. Вероятно ще мога да бъда с тях, ако в някоя зима имат неистово нужда от лято. 

Хубаво е родителите да умеят да правят това, нали?

Снежинки

Вече два почивни дни плета снежинки. Не знам защо, досега винаги съм плела цветя и всички приятели така ме познават. Аз дори не знаех как се плетат снежинки, но се научих като гледах клипчета в интернет и следвах инструкциите. Никак не е трудно, да знаете.

Ноември е още - студено, но ясно. Бегониите, мушкатата и латинките все така ярко цъфтят. Сутрин колите са покрити със скреж, но през деня е меко и стрелицията в градината, която очевидно не знае какво са сезони, пак е направила пъпка, която ще цъфне напролет.

Със сигурност обаче зимата дойде по-рано тази година Настани се в стаите, които децата освободиха, за да следват живота си. Сега в тях спят орхидеите, които имат нужда от време, за да направят новите пъпки. Неочаквано се намери и място за всичко, което досега затрупваше стола ми в спалнята и аз изведнъж се сетих, че този стол служи за седене в студени недели и стихнали вечери, за четене, за рисуване, за плетене на цветя и снежинки.

Едва когато децата тръгнат по пътя си, осъзнаваш истинското предназначение на вещите и на зимата.

А снежинките са красиви, нали?

За татковците и светулките

Понеже живеем на Улицата на светулките, обичната Мария, която е на гости, разказва как татко им, когато били малки, хващал светулки и ги пускал да летят в направената от него детска къщичка с покрив от плетено бебешко кошче. А вечерта, преди сън, им казвал: “Спете сега и утре пак ще ви донеса на щуреца цигулката и фенерчето на светулката.”

Защото татковците правят това - грижат се за светулките на децата си. И за щурчетата също.

Дълъг е списъкът на нещата, които дължим на родителите си. Вече знам, че единственият начин да им се отблагодарим, че сме имали дом, храна, образование и полет, е да дадем същото, ако не и повече, на своите деца.

За светулките обаче, за светулките в живота ни трябва да се погрижим специално. Както и за онзи невидим щурец. Ако искаме да продължават да свирят и светят в нощта.

Днес моят татко празнува 80-тия си рожден ден и искам да му благодаря за светулките. И за щурчетата също.

Октомври

Отваряйки една тетрадка, открих, че цял октомври излетял.

Ама какъв октомври само! Пътувал по пътища. Вървял край Сена. Празнувал рожден ден на 20-годишно момиче. Седял на стълбите на една катедрала, за да чака Зелда и Скот в полунощ. Ял печени кестени в Монмартр. Снимал прозорци и есенно слънце в тях. Летял със самолет през океана. Бродил из столицата на далечна страна. Погледнал света от 3125 метра надморска височина. Посрещал приятели. Ял шоколад в Брюж, снимал се със саксофони в Динант, пил бира в Дюрбюи – или същото в различен ред, защото през есента подредбата няма значение.

Какъв октомври само! Пълен като кошница с грозде, червено вино, сирене и обич. Ярък като зелена трева, златно дърво и небе, което се отваря и затваря като завеса на голямата сцена.

Май не съм имала досега такъв октомври! Изпращам го на път с нови дрехи и стар порцелан.

Дали ще го таксуват за свръхбагаж или ноември великодушно ще го пусне да мине?  

ЕСЕН Е,

когато в дланта ти

се топли кестен

вместо детска ръка.

Юнско пътуване

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато вали и грее слънце едновременно, розите са весели и мълчаливи, а пътищата извън магистралата толкова тесни, че зеленината край тях те дърпа за ръкавите, за да поспреш и да съжалиш, че не умееш да рисуваш макове. Житото е обещание, светулките също, а нощите ходят някъде да танцуват тайно и се връщат с изтрити подметки да поспят, докато денят тържествува.  

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато всичко, посадено през годината, разцъфва в картини, модели, проекти, облечени в шарени дрехи идеи, неназовими неща, защото един цял университет е превърнат в изложба, пред която майките и бащите се радват на това, което са мечтали да бъдат, а порасналите деца се прегръщат до имената си върху картините, моделите, проектите, облечените в шарени дрехи идеи и неназовимите неща, после отиват някъде с кратката нощ, на сутринта се разделят, за да тръгнат за мястото, където пак ще се срещнат.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато в един и същи ден пътуваш с влак, бродиш по улици, спираш за бира, отбиваш се в галерия да кажеш „здравей“ на Леонардо и Ван Гог, смесваш се с цветя, дрехи, сладолед и чужди езици по улици и пазари, после вървиш през парка със столчета в зелено и бяло и хора, които мълчат със затворени очи и обърнати към слънцето длани, а на връщане влакът е толкова бавен, че можеш да гледаш през прозорците на крайпътните къщи, а морето е отляво и пита утре дали ще успееш да стигнеш до него.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато денят е толкова дълъг, че не стига за нищо, морето се отдръпва надалеч, за да можеш да походиш в земите, които то обитава, маковете, пчелите, птиците и краткият дъжд са неистови, настоятелни, ничии и вдигат шум до небето, а в края на зеления тунел на деня фериботите поглъщат колите като малки рибки и снизходително ги оставят да изплуват на отсрещната нощ.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато сърцето ти е толкова младо, а се свива от тъга, че никога вече няма да има абсолютно същото юнско пътуване, в което розите са весели и все пак мълчаливи, децата – пораснали, а близо до теб, и всичко, абсолютно всичко е твое, но си отива.

Буквите са красиви

24 май е и някак навреме под ръката ми излиза това:

Буквите са не само важни – буквите са красиви! Рядко се заглеждаме в тях, въпреки че всеки ден ги гледаме.

Вчера моя колежка – германка, след като й разказах за празника, прояви интерес. Искаше да знае как се произнасят нашите букви, показваше някоя и питаше: „А тази?“, търсеше аналогии с други азбуки. Показах й как се изписват ръкописните и сякаш за първи път открих и аз колко красиви са наистина буквите!

Когато бях в първи клас, започвахме да пишем – първо ченгелчета, после и целите букви! – с молив. Едва когато станеш добър в изписването им, получаваш правото да пишеш с писалка – автоматична!, не с химикал. Имахме и часове – в събота! – по краснопис. Майка ми също беше много взискателна и никога не намираше за достатъчно красиви моите букви. И досега си спомням сълзите по една тетрадка, цялата изписана с буквата „А“.

Благодарение на всичко това и до днес пиша много - на ръка и сравнително красиво. Нещо повече: когато съм тревожна, очаквам нещо или някой упорито ми губи времето, неусетно нижа първолашки букви. 

Вярвам, че ръката знае защо и много държи да напомня: „Буквите са красиви!“