С обич

Точно сто и четири дни, откакто татко го няма. Но и повече от двайсет хиляди дни, откакто съм се родила аз и той нито за миг не ме е напускал. Няма да ме напусне и днес, нито докато ме има мен, нито, докато ги има децата ми. Човек е наясно колко много неща не може да прави, колко много неща не може да върне назад. Наясно е обаче и колко много, много неща може да прави, колко смислени и добри неща може да продължи. Днес ще омеся питка, докато слушам френски шансони. Довечера ще я споделим със скъпи приятели и ще я полеем с хубаво червено вино. Ще слушаме музика, ще говорим високо, ще спорим за политика. Защото татко обичаше така и защото ме научи така да живея. Едно от последните неща, които ми каза, беше: „Животът е прекрасен!“ И когато го попитах сега ли е разбрал това, той ми отговори: „Винаги съм го знаел!“. Затова избирам така да го почета – като продължавам да живея с обич прекрасния живот, който ми е поверил. За съжаление, не мога да пея и да танцувам като него и не съм така педантична и подредена в делата и вещите си. Мога обаче да се усмихвам, да обичам цветя, да ставам рано, да гледам изгрева на слънцето, да умея да правя с ръцете си разни неща и да бъда или поне да се опитвам да бъда добър, честен и сърцат човек – като него. С обич за всички, които ни липсват, но никога не ни напускат – да ги продължаваме.

P.S. Това е последният ни танц заедно от най-щастливия празник на децата през август. На снимката е всичко, което по-горе разказах.

Любов

Сетих се за тази история - може би защото в последните дни се говори често за Вермеер и току-що откритата изложба на негови картини в Rijksmuseum в Амстердам, а може би защото днес е празникът на Свети Валентин. В нашето семейство най-известната картина на Вермеер „Момичето с перлената обица“ се радва на особена почит. Нейна фотография се усмихва с крайчеца на устните от стената в хола в Брюксел, репродукция с масло пък ни посреща всяка година в София. Предмети, материализирали едно особено привличане, което е лично за нас, така както е лично за всеки, който обича тази картина. Това до голяма степен се дължи и на книгата на Трейси Шевалие. Когато пристигнахме в Белгия през 2005 година, едно от първите ни пътувания до близките до Брюксел места беше в Делфт, където стъпихме на розетата в центъра на площада и си избрахме посока. Тя, разбира се, беше към Хага, където в Mauritius Huis е домът на оригиналната картина „Момичето с перлената обица“. След това още много пъти се връщахме при нея – сами или с приятели и близки. Едно от свързаните преживявания е и филмът от 2003 г. на Питър Уебър със Скарлет Йохансон в ролята на Грит и Колин Фърт в ролята на Вермеер. Спомням си как го гледахме в притъмнялата стая, абсолютно омагьосани от безмълвната красота. И тогава сгушеното в нас шестгодишно момиченце изведнъж каза: „А тя защо ще се жени за месаря, когато обича художника?“ Попитахме я: „Ти как разбра, че Грит обича художника? Във филма никой не говори за любов“. „Ами то е ясно – виж как го гледа!“, беше отговорът на малката многознайница, придружен с онази лекичка досада на децата, за които – колко е прав Екзюпери! - е уморително все да обясняват и обясняват нещата на възрастните, които никога нищо не разбират сами. Това беше историята и поуката от нея. Ако искате да знаете какво е любов, питайте децата. И се учете от тях да не пропускате знаците. Любовта е навсякъде.

Да бъдеш или да не бъдеш

От момиче имам едно хоби, но едва сега като възрастен човек започнах да го култивирам и да ходя на вечерни курсове по рисуване в кварталната академия. Има хора от всякакви възрасти - от господин с бастун и снежно бели коси до няколко съвсем млади хора в ранни тийнейджърски години.

Понякога идва момиче, много тихо и почти невидимо, което си работи в ъгъла и общува само, когато някой го заговори. Тази вечер около него настъпи оживление. Преподавателката му даваше съвети по новата задача и поиска да види първоначалните скици. Момичето ги беше правило на последните листа на доста дебел скицник. Когато преподавателката го видя, възкликна на толкова висок глас, че всички вдигнахме глава и спонтанно приближихме към масата на момичето, което разгръщаше срамежливо невероятно красиви и зрели рисунки. Сред шумните одобрения някой попита “На колко си години?” и момичето отговори съвсем тихичко “На 13”. А на въпроса на преподавателката “Ще продължиш ли да се занимаваш с изкуство?”, момичето прошепна съвсем, съвсем, съвсем тихичко “Моите родители не са съгласни”. Не знам защо продължавам да мисля за това. Мисля го и като дете, и като родител. Мисля го и като възрастен човек, и като момиче на 13, каквото бях много, много отдавна. С аргументите “за” и “против” на този, който е прав, и на този, който дълбоко греши. Да бъдеш или да не бъдеш. Търсенето на правилния отговор на този въпрос е като да играеш сам със себе си партия шах, в която никой никога досега не е победил. Ако някой го знае, нека да каже. Шахът, впрочем, също е хубаво хоби.

Делници и празници

Казва се, че за да е добро едно нещо, то трябва да завърши добре. Аз пък казвам, че е също толкова важно то и да започне добре. Затова искам първата ми публикация за тази година да е за Гери, храната, която тя приготвя и книгата, която е създала, оформила и издала сама.

За Гери научих от отзивите в групата за порцелан. После разгледах страничката ѝ. После ѝ писах да попитам мога ли да поръчам книгата и тя да бъде доставена в България през седмицата, в която ще бъда там, защото живея в Белгия и доставката може да не дойде навреме за празника, за който съм я нарекла. И се изненадах приятно, когато Гери ми отговори, че също живее в Белгия и ще се радва да видим и да си получа лично книгата.

 

Срещнах се с Гери в сърцето на едно от най-любимите ми градчета, насред коледната суматоха от празнична украса, хора, натоварени с подаръци, току-що отминал проливен дъжд. Дори за миг преди това не се попитах дали ще я позная, знаех, че е тя отдалече и когато ѝ махнах, тя ми отговори с усмивка. Моето семейство също дойде и така прекарахме най-уютните два часа в едно ресторантче на ментов чай и топъл шоколад, говорейки си за храна, за важността да се храним заедно и за всичко, което прави от къщата дом и което превръща живота в наслада.

Знаете ли защо ви разказвам всичко това? Можех просто да платя книгата, да я взема и да се разходя из коледното градче като бонус. Но не беше така. Срещата направи за книгата това, което правят за храната подправките, изящният порцелан и сладката приказка - правят я вкусна.

 

Книгата е наречена и за делници, и за празници. Няма ден, в който да не е подходящо да се отваря или подарява. Книгата е красива, изискана, топла и е огледало на стопанката си. Тя е и огледало на това, което всички ние искаме да бъдем в делник и празник.

 

Аз я подарих на моето момиче, което има рожден ден днес и което обича да приготвя храната по същия красив, изискан и топъл начин. Нека животът ѝ да бъде пълен с любов, която да дава и да получава с наслада.

 

Нека за всички годината бъде добра, както обещава началото.

За Гери и нейната книга можете да прочетете повече в блога ѝ и на страничката ѝ във Фейсбук. Пожелавам ви и щастието тя да ви разкаже лично.  

https://gerifood.com/bg/mycookbooks/  

https://www.facebook.com/gerisfood