НЕБЕТО Е РОЗОВО,

розово като за

новородено момиче:

разгъва мекичкото си одеялце,

за да улови прозрачните ръчички на щастието

и сладката като мед

беззъба усмивка на слънцето,

около което бавно се върти цяла вселена

и което ни грее вече 16 години.

 

Небето е розово

и денят обещава да бъде слънчев,

мое момиче!

ЗАЩО МИ ХАРЕСА ФИЛМЪТ „БАРТЕР”

Фестивалът на българската култура в Брюксел беше открит тази седмица с филма „Бартер” (реж. Атанас Киряков). Отидох да го гледам без да зная абсолютно нищо за него и без да очаквам каквото и да било. Отдавна съм разбрала за себе си, че това е един от най-чудните начини да открия това, което харесвам.

Няма да пиша за сюжета на филма и за актьорския състав – в мрежата има всичко за него. Има информация и за предисторията му, която, за съжаление, не е кино, а вече банално ежедневие. Просто искам да кажа, че филмът ми хареса и ето защо:

·        Защото разказва една история на едни хора на едно определено място, а не се опитва да прозре смисъла на цялото мироздание – последното може и да е много интелигентно занимание, но често прави филмите негледаеми от друг освен от създателите им и техните близки.

·        Защото тази история е истинска част от живота с разпознаваеми, но умерено стилизирани герои – точно толкова, колкото е необходимо, за да се разграничи художественият от документалния филм.

·        Защото историята е тъжна, подтискаща, да. Много хора споделиха това, излизайки от салона. Но тъжни и подтискащи са и новините, които разказват ежедневно точно тези истории. Дано и пред телевизорите и на улицата сме така подтиснати и натъжени от това, което ни заобикаля, често и с нашето мълчаливо съгласие.

·        Защото историята е тъжна, подтискаща, но не безнадеждна. И лодката, която отплува в морето с младия човек, който иска да почне на чисто, и с детето, което не е болно, а има различна душа, беше невероятно красива. И мечтата за кончето, която по някакъв начин се сбъдна. И спасените шапки. И любовта, която беше разказана само с очи.

·        Защото в този филм, за разлика от много други, които напират от малкия и големия екран напоследък, „лошите” не са героизирани и ние, зрителите, за щастие, не сме принудени да изследваме душевния им катарзис. С цялата им физическа сила и способност за разрушение, закриляна по познатия начин, те са поставени там, където им е мястото – в нравствената клетка на обществото, където низшите духом стоят. Има и един друг бартер – с добро, на който все някой трябва да ни научи.

·        Защото филмът много ми заприлича на руския „Левиатан”(реж. Андрей Звягинцев) – поради сходството на действителността и поради таланта на създателите им. „Бартер” все пак беше по-красивият филм, в който имаше проекция на някакво спасение.

И нещо, не маловажно, понеже говорим за кино:

·        Защото разбирах всичко, което говореха актьорите, без да ми се налага да чета по устните им или да ползвам английските субтитри, с които за радост на гостите филмът беше снабден.

Аз не съм филмов критик, нямам професионални познания и препоръчвам това от позицията на сантименталния зрител: Гледайте „Бартер”.

ТАЗИ СУТРИН

се загледах в антрето:

най-отгоре
на закачалката
отрупана с есенни дрехи

се мъдри
моята сламена
шапка с цветя.

Лятото не пише
за сбогом.

ДНЕС

Най-сетне лятото свърши

като прекрасен, но уморителен ден:

Среща след среща със слънца и морета,

летища и изгреви, пътища и сладко от вишни,

куфари и раздели, залези и надежди,

горски поляни и прасковен сок по брадичката,              

огромни звезди и стихове, които

избухват.

Вече мога да спра.

Най-сетне е вечер, виното е червено,

а въздухът до късно през нощта мирише на печени чушки

и кратки стихове с няколко жълти листа.

Есента е хралупа и аз надничам от нея

като предсън. Или предтеча.

Сн. Катя Кабакчиева

15 септември и след това

Едва към обяд отворих българските новинарски сайтове, за да се сетя, че днес е не просто 15 септември, а 15 септември. И понеже за мен този ден винаги е бил истински празник, ми се прииска да кажа това:

* Тук учебната година отдавна започна – още преди две седмици и още от първия ден. Няма цветя и няма звънчета. В обичайното време, в което започват винаги часовете, децата се събират в двора на училището както всички деца след ваканция – пораснали, потъмнели от слънцето, бързи и шумни. Спомням си първия учебен ден в първата година, когато в Белгия пристигнаха една мъничка първокласничка и един не много голям четвъртокласник. За наша изненада, бяхме единствените, които носехме букети за госпожите. Госпожите, също изненадани, искрено се зарадваха, взеха цветята, прегърнаха децата ми, целунаха ги и ги подредиха при другите в редичката на техния клас. В точния час всички влязоха в училището и учебната година започна. Има и такова начало: за щастие - без речи и музика по високоговорителя, но за съжаление - и без звънчета и менчета; вълнуващо заради самото начало, заради спокойствието на обикновените дни, с които отново започват часовете, занималните, спортните клубове, ходенето в библиотеката или гората, училищните пиеси, кутиите със сандвичи, съботно-неделното преспиване у приятели, родителските срещи, на които се говори единствено и само за децата и никога за това колко пари трябва да се дадат за закупуването на нови столове. Аз няма да споря кое начало е по-хубаво. Първо, защото не знам. Второ, защото ми се струва, че щом е начало, значи е хубаво. И трето, защото във важните дни не ми се спори, а ми се говори за хубаво.

** Днес разглеждах във Фейсбук снимки от първия учебен ден в моята гимназия. Много им завидях на всички, събрали се в двора на училището – ученици, учители и родители; много ми стана мъчно, че не съм там. Опитвах се да разпозная сред жените и мъжете, носещи купища цветя, някои от моите учители, но не можах. Бях забравила, че е минало толкова време и повечето от тях отдавна не преподават, а ние самите отдавна сме минали възрастта, на която те са били, когато са ни посрещали във всеки първи учебен ден. Пожелавам на всички деца да имат учителите, които моите съученици и аз имахме щастието да срещнем, за да продължават дори след години на всеки 15 септември да търсят лицата им на снимките в училищния двор.

*** В една новинарската емисия съобщиха, че днешният ден бил празник не само за учениците, но и за учителите, защото ще получат увеличение на заплатите. Радвам се за тях, защото съм убедена, че те го заслужават със своето всекидневие. Искрено обаче се надявам истинският празник за учителите да останат усмихнатите очи на децата, доверието на родителите и цветята, които правят началото още по-хубаво. Както и облечените в здравец звънчета и красивите медени менчета.

Успешна учебна година на всички!

СЛАДКО ОТ ЛЯТО

Ваканцията не си отива след последната среща с приятели в България.
 Не свършва и с полета към Брюксел. Нито дори с първия работен ден.

Мога още дълго да нося слънцето и усмивките: имам си много за подаряване, а каквото остане – за мен: 

Събирах ги по бързите пътища на Европа; по горещите улици на Венеция и слънчевите й зелени води; 

Поръсих ги със звезди на двора на моята къща и на една нагрята вечерна тераса над София, където приятелите бързаха да кажат „здравей”;

Смесих ги в топлото на моя град - топъл от сутрешните разходки с татко на Аязмото, мекиците и печените патладжани, които мама приготвя, срещите с момичетата от първи „б” клас, купищата книги на български, старите снимки – черно-бели и цветни;

Подправих ги с нетърпеливото катерене на Мусала и на слизането сладката умора; 

Оставих ги да узреят в изгревите край прозрачното южно море, дългите горещи дни, прочетените книги, звездопада;

Отведох ги до сладките води на Витоша, малините, светулките, звънчето на терасата, с което вятърът припява.

Запазих ги. Сега за цяла дълга зима имам слънце и усмивки.

Ваканциите имат и това магично свойство - да не свършват.

Съчинение на тема

Тези снимки са направени от моя приятел от детството Петър. Когато днес ги видях във Фейсбук, сякаш се качих в машината на времето. И се върнах трийсет и няколко години назад в нашата кратка ваканция в Пирин. Тогава, благодарение на неговите родители, с още десетина приятели срещнахме една голяма любов – Планината. 

Сн. Петър Павлов

Спомените ми вероятно не са хронологически точни: Започват с теснолинейката от Септември и най-краткия, но най-тежък първи преход от хижа „Гоце Делчев” до Безбог. И завършват с последната нощ в хижа „Яворов”. Тогава нямаше лифтове и влекове. Тодорка беше само връх, който някои от нас изкачиха. Под Вихрен, който нито един от нас не изкачи заради мъглата, пак останахме с чуството, че сме от малкото посветени. И Бъндеришката поляна беше само за нас. Години след това, вече на ски в един много бързо развил се курорт, не исках да повярвам, че това е същото място.

През деня вървяхме; спяхме всяка вечер в различна хижа; езерата бяха ледени и сини; циркусите – мамещи и страшни, минзухарите цъфтяка под козирките от сняг, сякаш ги повдигаха с лилавата си сила; тинтявата не се береше, звездите мамеха да ги докоснеш; Байкушевата мура ни прегърна за снимка; с всеки ден раниците ставаха по-леки - дали защото свиквахме с ходенето или защото провизиите намаляваха.

Когато слязохме в равното, вече бяхме други хора. Пораснали, обикнали красотата и натъжени от раздялата с нея. Бяхме станали приятели завинаги. 

Сетих се за всичко това, докато гледах приказните снимки. Въпреки че са от друга планина, от друго време, с друга техника и вероятно с други хора.

Приятели, обични ми от толкова години – за вас не знам, но аз вече съм готова с домашното, което класната ни даде на последната ни среща миналия месец:

„Защо съм това, което съм.”

Сн. Петър Павлов