ЛЯТОТО е това, което остава от него

Така е - лятото не ми е най-любим сезон. Обичам го почти единствено заради срещите с обични хора. И когато тези срещи свършат, идва ред на лятото да свърши.

А беше дълго, дъхаво и топло:

Заедно посрещахме утрото под клоните на кипарисите на Аязмото.

Снимка: Ана Топалова

И заедно катерехме върха в Рила.

Чакахме заедно слънцето да изплува от бялото море и заедно му махахме на тръгване зад Дунава.

Заедно допивахме виното под лозницата и позирахме за черно-бели снимки с шапки.

Заедно ровихме из книгите в детската стая и заедно се разпознавахме на стари смешни кадри.

Слушахме заедно тракането на щъркелите, снимахме слънчогледите по пътя, брахме лешници, броихме падащи звезди.

С приятели се радвахме и после пак с тях тъгувахме.

Накрая свърши и заедно започнахме да чакаме

- като небе, отразено в пукнатото стъкло на една маса на един плаж край едно море –

следващото лято.  

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ ЗА НАПРЕДНАЛИ

Откакто сме завършили гимназия, на всеки пет години си подаряваме чуден празник: събираме се целият випуск за една безсънна нощ и за един весел обяд за разбор. По някакъв странен начин се откриваме все по-хубави, все по-близки и все по-нуждаещи се от това завръщане във времето.

Срещаме се винаги през юни. А ако се е случвало да бъдете в Стара Загора през юни, със сигурност знаете какво означава това.

Тази година обаче имаше една сходна, но и много различна среща: моите съученици от първи до седми клас се събраха в събота. Дотогава сме се виждали по двама, по трима. С много се открихме преди няколко години и си общуваме във Фейсбук; с някои се срещаме, когато си отида през лятото в Стара Загора. С други не съм се разделяла никога. Има и такива, които за последно видях преди цели 36 години.

Много съм далече като километри от моя град и много близо като време до лятната ваканция, за да мога да се върна точно в този уикенд. Чаках обаче срещата с нетърпение, а с още по-голямо нетърпение - следващия ден, за да видя снимките и чуя разказите за нея. Докато се появят, си възстановявах по памет онази чернобяла снимка от трети клас, правена във фотографско студио, на която всички сме наредени по височина и никой не наднича зад гърбовете на другите; на която всички сме облечени с униформи и гледаме сериозно. В средата на първия ред седи жената, която ни направи грамотни и която за мен остана най-удивителното съчетание на строгост и добрина, което после щях с лекота да разпознавам и в други учители.

Когато след срещата разгледах снимките, качени в групата ни във Фейсбук, успях да насложа лицата от тях върху тези от чернобялата фотография. Въпреки, че на нея всички сме сериозни, оказа се, че съм ви запомнила по различен начин. Бях права, когато няколко дни преди това по повод на въпроса „дали ще се разпознаем”, написах „спокойно, ще се познаете по усмивките”. Има неща, които 36 години трудно променят.   

Улових се, че мисля за съучениците си като за „децата от нашия клас”, което си е малко притеснително предвид възрастта ни. Човек има в главата си странна машина на времето, която го пренася безусловно там, откъде е тръгнал. И очевидно е вярно това, че с възрастта все по-силно имаш нужда да срещаш тези, които те познават като млад. И като малък.

Спасително е да се връщаш в своя град през юни. Затова ви благодаря за срещата, на която не можах да присъствам.

С много обич:

24 МАЙ

Празникът на буквите винаги ми е носил спомен за дъжд – този майски, зелен, люляков и божурен дъжд, който идва от ясното небе на големи капки и окъпва света, за да стане по-весел и светъл. В моето детство винаги валеше на 24 май. После вече не помня, може би просто дъждът е престанал да ми обръща внимание.

 

Сигурно съм била в първи клас. Бяха ни облекли с бели рокли, а на гърба ни бяха закачили огромни цветни пеперудени крила. Покатерени на някаква подвижна платформа, преминахме наред със стотици други деца от единия до другия край на булеварда на празника.

 

Както винаги на 24 май, заваля. Топъл и силен, дъждът ни застигна на платформата, на която няма къде да се скриеш. Пък и на кого му се крие от майския дъжд. Ухилени до уши и мокри чак до сърцето, слязохме в края, където ни чакаха майки, татковци, баби и дядовци. Дъждът изобщо не беше стигнал до тях.

 

Нас обаче ни беше превърнал от пъстри пеперуди в пеперуди с бели крила. Цялата боя се беше свлякла по белите рокли, беше ги превърнала в мокри разноцветни дъги. По крилата не бе останала дори мъничка цветна точица. Тц, тц, тц, цъкаха майките, как ще се изпере сега това. Вероятно не се е изпрало.

 

Оттогава свързвам 24 май с пеперуди. От онези, които пърхат в човек и му създават особени цветни мисли с бели крила.

 

И искам да е празнично. Да бъде.  

ПРОЛЕТТА Е

Пролетта е необяснимият цвят,

който се получава, ако капнеш тъмнозелена боя

върху мокър бял лист.

Нежна техника е акварелът.

 *

Сутрешно кафе в градината.

Цветята растат от моето нетърпение.

Минавам на пръсти край затворените очи

на лалетата.

Сойката дойде да огледа и излетя,

за да съобщи.

За никого нищо не искам да знам –

нито за себе си.

Вече е май. И още е утро.

*

Лейка с пеперуди.

Чашка с теменужки.

Сандъче със сакъз.

И здравец край чешмата.

Търкулнато гърне край ствола на брезата.

Утрото е мозайка – ненаредена от мен!

За да е утрото добро

Тази сутрин

една сврака

 

кацна

 

на прозореца,

 

за да закуси

 

с теменужките

 

ми.

 

 

Нямах време

 

да й се разсърдя,

 

защото се загледах

 

как приличат

 

удивително

 

перата й

 

на венчелистчетата

 

в синьо.

 

 

Баба казваше

 

навремето:

 

"Господ е

 

събирач."

ЗА ПОДАРЪЦИТЕ

Някога си мислех, че подаръците трябва да са нещо, което остава завинаги.

Сега вече знам, че подаръци не са предметите, които стоят на лавица; които висят на стена; които чакат затворени в кадифени кутии.

Колкото по-скъп ми е един човек, толкова повече искам да му подаря преживяване. Може да е отново под формата на вещ, но не тази, която задължително трябва да остане завинаги: книгата - заради няколкото дена наслада; ароматната свещ - заради няколкото вечери уют; билетите за концерт – заради няколкото часа адреналин; вазата - заради цветето, което ще ти подарят.

Вече знам, че цялата радост е в миговете, в които разгъваш, разлепяш, разтваряш подаръците. И миговете, в които слушаш, четеш, смееш се, мислиш, пътуваш с тях.

По някакъв начин ТОВА остава завинаги.

НА ДЕТСКИТЕ КНИГИ - С ЛЮБОВ

Днес е рожденият ден на един вълшебник на име Ханс Кристиан Андерсен и Международният ден на моята голяма любов – детските книги. Затова ми се прииска да кажа нещо за тях, но, както за всяка голяма любов, не е лесно да се намерят най-важните думи.

Те са просто част от живота ми. Много важни книги съм прочела до днес. Има още много важни книги, за които няма да ми стигне животът. И сред едните, и сред другите обаче никога няма да има толкова важни за мен, колкото са приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен, романите за деца на Кестнер и разбира се, „Малкият принц”, с който започва тази вселена.

Никога няма да забравя деня, в който майка ми купи „Пипи Дългото Чорапче” и от книжарницата отидохме направо в градската градина, седнахме на една пейка и тя започна да ми чете. Трябва да съм била много малка, защото със сигурност не можех да чета, а аз съм се научила още преди да навърша пет. Затова свързвам Пипи повече с гласа на мама, а не толкова с думите, които години-години наред щях имам шанса да препрочитам. Още много години по-късно щях да се спра пред вратата на стаята и да се заслушам в гласа на татко ми, който четеше „Пипи” на моята дъщеричка и негова внучка. Най-удивителното нещо в живота са красивите повторения. И детските книги, които са първо гласовете на хората, които ни ги откриват.

Затова е важно да четем на глас на децата си, хора. Да посяваме доброто в тях. Даже и това е достатъчно, защото то, доброто, после знае как да расте и да се разлиства само. Детските книги му дават шанс да се събуди като зрънце в земята напролет.

Има два филма, които съм запомнила само с по една фраза:

Първият е руски. Учителка в детската градина чете на глас за раздялата на Малкия принц с лисицата, а децата около нея я слушат и гледат с огромни насълзени очи. Друг учител, който слуша до вратата, после я пита: „Защо го правиш? Вече си имаш достатъчно неприятности с директорката...”. Тя отговоря: „Защото трябва да се научат да плачат не само, когато си ударят коляното.”

Вторият е американски. Бащата-полицай, преди да тръгне на нощна смяна, седи на леглото на дъщеричката си и й чете приказка. На вратата слуша майката, която после му казва с укор: „Защо го правиш?! Как ще се справя тя един ден в тоя свят, ако й пълниш главата с илюзии и я караш да вярва, че доброто винаги побеждава.” А бащата отговоря: „Защото то побеждава.”

Вярвам, че затова са важни детските книжки. Дори когато са тъжни. Особено, когато са тъжни. Нали?