НА ЕВРОПА С ЛЮБОВ

Скоро прочетох нещо, което много ми хареса: „Фашизмът се лекува с четене, а расизмът – с пътуване.“ Ще добавя – с пътуване се лекува и евроскептицизмът. За препоръчване – в трети страни. Пътуване из Европа също помага.

Тогава има шанс тези, които се оплакват от регулациите, да ги оценят – например, по отношение на чистотата на въздуха и вредните емисиии, свободното движение, етикетирането на храните, таксите за роуминг, отговорността на компаниите за предоставяните услуги, обезщетенията, които като клиент имаш право да получиш. Правата на човека пък е една още по-дълга тема, която предполага и по-дълго пътуване. Не задължително в географския смисъл.

Трудно е да се изброи всичко. Просто пътувайте. Ако физически не е възможно, пътувайте с книгите и филмите.

Тогава, заедно с чудесата на света, ще откриете и „нечудесата“, които ще ви накарат да си спомните всичко, което Европейският съюз е сложил на масата ни, на пътищата ни, в дипломите ни и най-вече в главите ни.

И може би ще го оцените, скептици.

Осем чудеса от Перу

Като знаете каква съм словесна, сигурно се чудите защо още не съм написала нищо за пътешествието в Перу.

Отговорът е, че имам в главата си повече картини отколкото думи и рядкото за мен усещане, че не зная как да нарека всичко, което се случи.

Затова искам само да ви кажа за няколко от чудесата, които научих:

За моето поколение, което израсна с израза „на Мачу Пикчу“ като метафора на немислимо далечното и нереално „някъде“, подготовката за пътешествие в Перу е подготовка като за другия край на света. Веднъж пристигнал обаче и тръгнал по маршрут Лима – Куско – Пуно – Арекипа – Лима - Икитос – Лима със самолет, автобус, кола, влак и пеша, другият край на света престава да ти се струва далечен или нереален. По хубавия начин получаваш урок как всичко е постижимо и колко малък е светът, в който живеем.

Колкото и часа да стоиш на Мачу Пикчу, все не ти се иска да тръгнеш. Колкото и да го снимаш,

все се изкушаваш за още един – последен? – кадър. Мъглата, облаците, слънцето, дъждът се редуват и променят лицето на това странно място и ти - временният, дошлият от далеч, един от многото -  искаш да запазиш само за себе си тази магия.

Същото е с Амазонка, която прелива, слива, разлива и променя пред очите ти, но запазва винаги строгата граница между себе си и другоцветните реки и небе. Неусетно започваш да планираш следващите пътувания, в които да я опознаеш.

Звездите в небето на Южното полукълбо са видимо повече, по-едри, по-близки и понякога се отронват преди да си си намислил желание. Нали си човек и нищо човешко не ти е чуждо, всяко непознато звездно небе ти се струва по-приказно от небето, което си имаш вкъщи.

Можеш да преживееш – поне една нощ! – без отопление (но затова пък с местната ракия писко край огъня и грейка с гореща вода в сламената колиба), без интернет (но затова пък с изгрев над езерото Титикака сред полюляващата се тръстика), без ток за зареждане на телефони и таблети (но затова пък със слънце в студеното утро, когато слагаш шапката от алпака и тръгваш да пориш вълните със сламена лодка).

В рамките на две седмици можеш да се адаптираш в амплитудите от морското равнище на плажа на Лима през 2430 метра надморска височина в Мачу Пикчу, 3399 – в Куско, 3830 – в Пуно на езерото Титикака до 5000 метра по пътя за Арекипа. Както и в амплитудите от минус 10 градуса преди съмване в Каньона Колка до 30 градуса с 98 процента влажност в Икитос на брега на Амазонка. Човек преминава собствените си граници така, както преминава границите между държавите. И континентите.

Колкото и да е голяма една страна, пътуването с кола по пътищата й я прави реална и опитомена лично от теб. Шарени планини, будни вулкани, полета с киноа, безкрайни ливади с лами, алпаки и викуни, зелени тераси, каньони и крила на кондори, които в приказките закриват слънцето – с всичко това стигаш по-бързо закъдето си тръгнал. И с повече картини в главата отколкото думи.

Затова спирам дотук. Може би само още едно – осмото! - чудо за това как се сбъдват мечтите да отидеш в Перу:

Мечтите се сбъдват с приятели.

За празниците и снимките

Днес е много хубав ден. И много важен. Прекрасно слънчев. Ден за размисъл.

Днес е Благовец.

И днес празнуваме 60 години от създаването на Света, в който искам да живеем.

Затова нека ви разкажа тази снимка.

Защото не ми беше удобно да я снимам - беше твърде лична. И в същото време ми се стори важна за всички нас.

Вчера, до пилоните зад сградата на Европейската комисия, стъпили на високия мраморен парапет, мъж и жена се прегръщаха, а техен приятел лежеше на земята и ги снимаше.

Бяха много красиви. И много млади. Тя беше бременна и излъчваше толкова щастие, колкото могат да излъчват само жените, които носят живот. Движенията им приличаха на танц и те ту се събираха, ту се разделяха, за да се прегърнат отново.

Знамената с дванайсетте звезди, които сутринта бяха спуснати наполовина, сега се вееха нависоко. И небето беше ясно, както може да бъде ясно само небето в Брюксел привечер.

Сигурна съм, че дори и да не минавате всеки ден край това място, виждате снимката.

Защото знаете колко хубав ден е днес. И колко слънчев.

А утре? За утре ще се знае след години. Затова - да мислим хубаво сега. И умната. 

Час по рисуване

Събота ми е.

Едно такова.

Изгубено в очи.

Зад тишина.

На нощница написано.

Следи от копче.

И хрупане от зайче

на трева.

Шумът се слива.

Падат цветовете.

Петна от сладко.

Обедна мъгла.

И продължава да е

събота, когато

сме малко по-големи

от дъжда.

"Момичето с ягодите"/The Strawberry Girl, Lisa Stromme

Пиша за тази книга, не защото е изключителна, а защото ме накара да си мисля за неща, които не са за стандартно ревю. Неща извън книгите.

Първо, дадох си сметка как все по-често класирам книгите в някакви групи, които съм си създала сама. Зная, че не е хубаво да се сравнява, защото всяка книга е единствена, уникална, несравнима. Въпреки това, сравнението вече ми е неизбежно. Сигурно така се получава след натрупване на определена маса прочетени книги и определен брой изживени години.  

Hans Heyerdahl, Strawberry Girl

„Момичето с ягодите“ много ми прилича на „Момичето с перлената обица“. Също е за момиче. Също живее в една картина. И също живее чрез много други картини. Също е написана от жена, която признава, че макар и някога живяли героите й, техните персонажи и истории са напълно измислени. Момичето в двете картини може и да живее на различни места – едното в Норвегия, другото в Холандия, но и на двете места иска да живее извън отредения му свят на покорно същество с покорна любов и покорни мечти. И в този друг свят иска да смесва бои, цветове и всичко друго, което сънува наяве.

Двете книги са и много различни – обяснявам си го с художниците, с чиито картини са свързани. Съзерцателният и вглъбен Вермеер (когото лично аз предпочитам) и експресивният Мунк, който ми създава тревожност с въртопите от светлина и мрак. И един неизвестeн за мен досега художник Ханс Хейердал, който дава име на картина и книга. И заради когото си давам сметка колко малко знам въпреки определената маса прочетени книги и определения брой изживени години.  

Второ, обичам да имам интернет, когато чета такива книги, за да гледам картините на художниците, за които се разказва. Както и да търся на картата къде се намира това градче Aсгардстранд, от което се виждат червеното море и фиордите. В Делфт вече съм била няколко пъти. Може би някой ден ще стигна и до страната на викингите и ще я видя с очите на Мунк. И очите на останалия в сянка Хейердал.

И накрая може би най-важното, книгите не са само разказана история и език. Когато им давам определен брой звезди, за мен винаги е важно и дали са ми препоръчани от скъп(a) приятел(кa). Причината за прочитането им придава някаква тайнствена сила, която е разбираема само за мен, която обичам този/тази приятел(кa).

Най-хубавото на книгите е това, което споделяме и знаем отлично защо.

Никога не е рано за ягоди. Прочетете я.

Booklist 2016

Този път равносметката ми малко закъсня. Моята 2016 година премина така:

1. "Марсиански хроники", Рей Бредбъри

2. "Тя се наслаждава на дъжда", Мария Донева

3.  "Досие на убиец", Весела Люцканова

4. "A Tale for the Time Being , Ruth Ozeki

5. "Светлината, която не виждаме", Антъни Доер

6. "Perla", Carolina De Robertis

7. "Life After Life", Kate Atkinson

8. "Най-хубавото място на света е точно тук", Франсеск Миралес

9. "Куфарът на брат ми"

10. "Скарида", Димитър Коцев – Шошо

11. "С череша се задави косът", Людмил Тодоров

12. "Отмъстителна поезия", Златна Костова

13. "Там, където не сме", Георги Господинов

14. "11/22/63", Стивън Кинг

15. "Уважаеми господин. М.", Херман Кох

16. "Влюбените Ромео и Жулиета от Афганистан", Рой Нордланд

17. "Под купола", Стивън Кинг

18. "Le livre des Baltimore", Joel Dicker

19. "Бяло сладко", Димитър Шумналиев

20. "Сърцето ти нося (в сърцето си го нося)", Е.Е.Къмингс

21. "Левиатан", Пол Остър

22. "Мъже без жени", Харуки Мураками

23. "Лятото на неудачниците", Галин Никифоров

24. "Demain", Guillaume Musso

25. "Забравените от небето", Екатерина Томова

26. "When Will There Be Good News", Kate Atkinson

27. "Battle Hymn of the Tiger Mother", Amy Chua

28. "The Light between Oceans", M. L. Stedman

29. "The Good Luck of Right Now", Matthew Quick

30. "Лисицата", Галин Никифоров

31. "Oscar et la dame rose", E. E. Schmidt

32. "Три ябълки паднаха от небето", Нарине Абгарян

33. "The Silver Linings Playbook", Matthew Quick

34. "Барселона гореща като шоколад", Каре Сантос

35. "Власт и съпротива", Илия Троянов

 

 

„Тайната история“, Дона Тарт

Ще започна с личните причини за харесване на тази книга.

Първо, защото с нея изпратих старата година и с нея посрещнах новата година. Така се случи, но аз отдавна съм разбрала, че в тоя живот няма нищо случайно.

Второ, защото я четох на път. Винаги съм вярвала, че има нещо особено в книгите, които са част от едно пътешествие. Дори и когато са много далеч като география, философия и език от местата и времето, през които четеш и пътуваш.

И трето, защото я прочетох след „Щиглецът“. А да ми хареса книга от същия автор след книга, която ми е харесала толкова много, за мен това е нещо изключително.

Сега за книгата. Обещавам, че няма да разказвам сюжета.

Интересна е. Зловеща. И поглъщаща. Без сериозни обрати, които да те изненадват. Удоволствието е по-скоро от това, че някак си от самото начало си знаел, че ще се стигне дотук. Случаят, който те вкарва в страшна игра. Откриването на границите на собственото си зло. И на доброто си също. Никой не е само добър и никой не е само лош. Страх за родители. Спомени за вини. Най-голямото наказание – собствената съвест. Познание, което те тика към опасни полета. Желанието да си обичан. Способността да си сам. Всичко е сложно. Трудно е да спреш. Приятелството е лек. И понякога смърт.

Дона Тарт е истински майстор да те накара да пишеш след като си прочел нейна книга. Както и да те вкарва в история, от която няма излизане. Вече знам, че - точно както след „Щиглецът“ - ще се питам от време на време какво ли правят сега героите. Тези, които са останали живи. И другите, които идват само нощем – в съвестта.

И май първото ми изречение се оказа излишно. Защото всяка причина за харесването (и нехаресването) на една книга е лична.

Благодаря за тайната история, Дона Тарт.