Едно желание повече

Връщам се от обедна почивка и намирам върху клавиатурата на компютъра мартеничка. Решавам, че някой от българите в генералната ни дирекция е идвал, докато ме е нямало, и е оставил това закъсняло подаръче. В служебната ми поща обаче ме чака писмо от едно италианско момиче в отдела: "Светла, изгубих гривничката, която ми подари на 1 март, преди да мога да видя цъфнало дръвче и да си пожелая нещо. Затова днес отидох до българския магазин и си купих нова. Купих една и за теб, защото реших, че ще се зарадваш да имаш право на още едно желание. Когато се върнах в офиса, намерих изгубената си мартеничка, подарена от теб."

Интересно нещо е животът, нали? Аз пък точно тази сутрин след душа забравих да си сложа мартеничката и даже мислех да се връщам, но се отказах, за да не изпусна влака.

Ето така с италианката си имаме мартенички и днес: тя две, аз – още една.

И не знам дали е случайност или Вселената наистина бди над нас, както казва Стефания, но винаги е хубаво да имаш право на още едно желание.

Очаква ни пролет.

Да бъде

Днес е 1 март.

Сякаш чувам гласа на моята любима баба, която винаги на този ден казваше едно стихче:

"Тази пъстра мартеничка

баба ми я върза,

за да съм като лястовичка

пъргава и бърза."

Никога не станах пъргава и бърза. Но животът ми тече пъргаво и бързо и това ми носи огромно удовлетворение и вдъхновение.

Това, което казваме, има силата да се сбъдва. Не само на този ден.

Честита Баба Марта!

За „Хавра“ и свободата да я харесваме

Чаках книгата с нетърпение от първите дни на излизането й, но когато я получих, сякаш ме беше страх да я зачета. Бях си решила, че ако не ми хареса, просто няма да пиша нищо за нея, все едно не съм я прочела и така няма да засегна нито автора, когото искрено уважавам, нито приятелката, която ми беше донесла до Брюксел своето собствено копие, получено като подарък. При това книгата е 700 страници, а всеки който пътува с малко багаж, знае какъв невероятен жест е това. Междувременно я прочетоха други приятели и техните отзиви бяха повече от хубави. Както и други, които имаха забележки и неоправдани очаквания. 

Направих този увод, за да е ясно, че щом пиша за книгата, значи ми е харесала. Много! 

Нито за миг не ми изглеждаха изкуствено съшити двете истории – на Макгахан и на Никола. Не просто беше интересно това пътуване във времето, не просто елегично и приключенско, но и с много дръзки препратки към историята, която се повтаря, когато хората не се поучават от нея. „Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията. Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на Земята. Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно.“ Помните ли от коя от двете истории са извадени тези цитати? Въпросът е реторичен. 

Съвременната история не я четох като криминале (отдавна не обичам този жанр), а като политически и обществен трилър. Знам, че много хора казват, че им е омръзнало да четат книги и гледат филми за мутри. Може би ще е вярно в някое друго време, когато всичко това ще остане в историята. Днес омръзването е мярка за примирение. И пак да използвам реториката на въпросите – от коя от двете истории е този цитат: „Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.“? 

За стила е най-лесно да определя какво ми харесва: харесвам начина, по който Захари Карабашлиев описва градове и състояния на герои, как описва малки неща („…главичката на детето в скута ми миришеше на влажно врабче…“). Харесва ми как прави кино с книгите си с автентичен диалог, с бързата смяна на кадрите, с непрекъснатото пътуване през континенти, часови зони, векове. Последното е добавка към това, което вече знаем от „18% сиво“.

Разликата с предишната книга? Тази е по-елегична, по-красива. Не само като език. Имах вече повод да споделя догадката си за вероятна причина – писана е от щастлив човек. Може би по-яростен в нетърпимостта си към злото, но и с по-голямо търпение към безусловното добро. 

Да, книгата ми хареса много! Аз не съм писател, нито литературен критик, нито учител по литература и не ми е работа да правя анализи. Аз съм това, което някога един приятел – литературен критик определи като „сантиментален читател“. За мен книгата е хубава, когато съм изчела 700-те страници на един дъх, повярвала съм на героя и ме е трогнала „човешката топлина, която вече толкова рядко лъха от съвременните романи“ (казва го д-р Вера Стоименова, не аз). За мен книгата е хубава, когато съм готова да простя липсата на развитие на някои сюжетни нишки, някои може би излишни герои или останали невидими и за редактора „loose ends”. Книгата все пак е такава, каквато авторът е поискал да бъде. А ние, читателите, имаме право да ни харесва или да не ни харесва. Някъде бях чела, че работното име на книгата е било „Свобода“.

Аз благодаря за „Хавра“, Захари Карабашлиев! И браво!  

За книгите и йогата

Веднъж в часа по йога, след не много лесна асана, едно от момичетата в залата спонтанно и без да чака указания, премина в друга - точно обратната на предишната. Учителят веднага реагира: „Ето, това е! Когато сами знаете как да освободите тялото и да създадете обратното напрежение, сте готови!“.

Сетих се за това, когато си прегледах пак списъка с прочетените през 2017 година книги. Привидно в него няма логика, но знам за себе си, че книгите не са ме намирали случайно в този си ред. Това обяснява прехода от Уелбек към Мюсо и от Аджан Брам към Светлана Алексиевич. Душата – точно като тялото! - има своите механизми за защита и може инстинктивно да преминава от трудно към лесно и да адаптира зрението си от светло към тъмно. Понякога се връща към нещо вече четено, но позабравено, събирайки сили, за да продължи.

Доволна съм, че съм започнала и завършила годината със силни книги. И не съжалявам за тези, които бързо ще забравя. За натрупаните до леглото ми, които чакат ред, ще пиша догодина.

Дано 2018 да бъде пълна с книги, които да поддържат душата ми здрава, гъвкава и бодра - знам, че тя сама ще си ги избере. 

1. "The Secret History", Donna Tartt

2. “The Circle”, Davе Eggers

3. „Кладенецът“, Веселина Седларска

4. "Дух над мен – писмата на Яна Язова до Александър Балабанов", съст. Цвета Трифонова

5. „Камбаната“, Недялко Славов

6. „Моши, моши, Япония“, Юлиана Антонова

7. „Първите седем“, Боян Петров

8. “The Strawberry Girl”, Lisa Stromme

9. "Същото море", Амос Оз

10. “Flowers for Algernon", Daniel Keyes

11. "Les cosmonautes ne font que passer", Elitza Gueorguieva

12. "Стопанката на Господ", Розмари Де Мео

13. "Les Transsibériennes", Jacques Lanzmann

14. "The Days of Abandonment", Elena Ferrante

15. "Ines of My Soul", Isabel Allende

16. "Plateforme", Michel Houellebecq

17. "L`instant présent", Guillaume Musso   

18. "Безкраен празник", Ърнест Хемингуей

19. "Затворисърце", Константин Трендафилов

20. "The Sun Is Also A Star", Nicola Yoon

21. "Everything, Everything", Nicola Yoon

22. "На плажа Чезъл", Йън Макюън

23. "Малко след залеза", Стивън Кинг

24. "Gwendy`s Button Box", Stephen King

25. “Beartown”, Frederic Backman

26. “Кривата на щастието “, Иво Иванов

27. „Sweet tooth“, Ian McEwan

28. “Аварията “, Тихомир Димитров

29. „Подчинение“, Мишел Уелбек

30. „Котешка люлка“, Кьрт Вонегьт

31. „Естествен роман“, Георги Господинов

32. „Книга за здравето“, Петър Дънов

33. "Отново и отново", Клифърд Саймък

34. „Трите дъщери на Ева“, Елиф Шафак

35. "Лиценз за щастие", Аджан Брам

36. "За писането", Стивън Кинг

37. „Doctor Sleep”, Stephen King

38. „Щъркелите и планината“, Мирослав Пенков

39. "Земя на сенки", Елизабет Костова

40. "Little Fires Everywhere", Celeste Ng

41. "Магистрала на вечността", Клифърд Саймък

42. "България за начинаещи", Веселина Седларска

43. "Хвърчило на надеждата", Константин Петров

44. "Чудовища и будители", Светослав Иванов

45. „Отвори сърцето си“, Аджан Брам

46. „Време секънд хенд“, Светлана Алексиевич

По пътя

В дните между Коледа и Нова Година, когато все се объркваш коя дата е днес и дали е вторник или сряда, е прието да се прави равносметка. Някои си броят парите, други – имотите, а аз и тези като мен правим списък на пътуванията и прочетените книги. За книгите специално ще напиша по-нататък. За пътешествията времето е ДНЕС!

2017-та беше толкова добра за път! Започна с коледен полет към топъл Тайланд с кратка студена спирка в Украйна, последван от дълги дни, споделени с големи деца сред златни храмове, слънце и море, слончета, маймунки и водопади в джунгли с орхидеи. 

Напролет годината продължи с приятели на запад към Андите с кондори, лами и алпаки, градове на инки, дишащи вулкани, високо езеро с острови от слама и разноцветни шапки, един тих океан и огнено писко. 2017-та стигна дори Амазонка – реката, дълга като живот, безбрежна като обич и упорита като обещание да се завърнеш. 

В ранното лято годината ми малко тъжно пи бира, загледана в златните покриви на Прага и сезоните на Муха, за да се върне пак след месец край Вълтава, да хапва вкусно и да се шляе дълго, преди да се отбие за миг до цветното площадче в Братислава. През юли кацна с нелеп черен чадър в Малта, спа нетърпеливо, за да види сградите на изгрев слънце и набра синева за някога, когато ще е тъмно. 

През август пътува сред слънчогледите на България и маслиновите горички на Гърция; през октомври – под пъстрокорите чинари на Париж и по приказните улички в Холандия; през ноември - в каменните градчета на Англия; през декември пи греяно вино в Германия и отнесе подаръци на слънчевата зима в Рим, където приятелствата са толкова топли, а Коледата - толкова вкусна. 

Аз съм от тези, които повече обичат да тръгват. За разлика от много хора, не ми идва отвътре да възкликвам при завръщане „Home, sweet home“. Не обичам студа на къщата, която не е била отоплявана дълго време; не чакам с нетърпение първата среща с клюмналите цветя. Трябват ми дни, за да се стопля, да си настроя часовника, да се върна от местата, където съм била.   

Аз и хората като мен знаят, че топлите спомени за студени дни са същото като белите пари за черни дни. Спестяваме мигове за вечерите пред камината с червено вино, когато уютът на дома се е върнал. Тогава вадим картите, отваряме сайтовете за продажба на самолетни билети и започваме да превръщаме мечтите си в планове. 

Защото всичко е път, дори и домът ни. Нека и Новата 2018-та бъде добра!

П.П. На картата на света по-долу се опитах да очертая маршрутите си от 2017. Идеята заимствах от "Физика на тъгата" на Георги Господинов. Вместо името на човека, от когото героят се опитва да избяга, моят силует в синьо прилича на планина или на потоци, които се спускат от върха, за да стигнат морето. Географията е лична наука, която учим, пътувайки.

Богат, беден

Четох за някакъв телевизионен репортаж, в който казали, че богатите подаряват електроника, а бедните – книги. Истината е, че много бедни хора подаряват електроника, защото ги е страх да не ги помислят за бедни. И много богати хора четат книги, въпреки че нямат проблем да си платят парното, лекарствата и храната. 

Аз съм човек, който обича и книги, и електроника. Не обичам, когато тяхното противопоставяне служи за разделяне на хората в някакви измислени групи. 

По едно чудно съвпадение, дни след вълненията заради въпросния репортаж, дойде рожденият ми ден. Получих прекрасни подаръци, но най-големият сред тях беше радостта, че децата ми са научили как се прави подарък. Това ми се струва важно поради тези причини:

Хубаво е да виждаш, че си посял добри семена.

Още по-хубаво е, че семената са си намерили чиста и здрава почва да никнат.

С тези заразени дъждове и реки, които текат буквално и преносно и отнасят де що човешко срещнат по пътя си, да сме научили някои дребни неща, е истински хубаво.

Вещите не са подаръците, а само тяхното физическо тяло. Душата на подаръците е старателното търсене и незабавното разпознаване; дългото опаковане и нетърпеливото разкъсване на хартията; добър слух за случайно споменати желания или просто доброто познаване на човека. 

Дали ще е електроника или книга, не я подарявайте, ако не знаете какво искате да кажете на човека с нея. И обратно, всичко има стойност, ако е важно за този, който го е получил. И в любовта е така: когато хората се обичат, стъкленото топче е бижу. Отиде ли си любовта, скъпото бижу е просто стъклено топче. 

Много може да се говори за пропастта между бедните и богатите, между електрониката и книгите, между голямото и малкото, между бижутата и играта на топчета. Понякога е лесно е да се сбъркат. Често е трудно е да се различат.

Светът обаче е доста по-лесно обясним с това: една любима книга от любимата книжарница в Париж до водите на Сена; друга любима книга от друга любима книжарница в Маастрихт, чийто дом е една катедрала; и най-любимият Далчев в две книги, поръчани специално и специално донесени от България.   

Когато обичаме.

Чудесата всеки ден

Наближават празниците и все по-често ще чуваме мантрата „По Коледа стават чудеса.“ 

Аз пък искам да ви разкажа за приятелка, която може да прави чудеса всеки ден. И празници да прави – за семейството, за другите, за себе си. 

Със Зори сме заедно от началното училище. Живееше в съседния блок и терасата им на първия етаж се виждаше от нашата висока тераса. И досега, когато се връщам при мама и татко, поглеждам натам, където не е останало друго освен детските спомени.

След училище играехме на една и съща улица на игрите, на които играеха тогава всички деца. Повече от всичко обаче съм запомнила модното ателие за кукли, което ми откри какви неща умее да прави Зорница. Дрехите, които тя измисляше, шиеше и плетеше, бяха всичко това, което моите дрехи за кукли не бяха. 

Дълги години след училище не се срещахме и не знаехме много една за друга. Преди време се открихме отново, заедно с други  момичета и момчета от първи „б“ клас. Всеки един от тях заслужава разказ, но нека сега да останем със Зори. И нейното чудно магазинче за красиви неща. 

Вече има много магазинчета за красиви неща, но рядко ми се е случвало да бъда така запленена. Всичко в него е измислено и направено с много мерак; то е различно всяко лято, когато отивам до него. Зори шие, плете, измисля със същата страст и със същото търпение, с които някога правеше дрехите на куклите от всякакви изрезки и парцали. Има и нещо друго, на което много държа, но не умея: когато разглеждам подареното ми от нея сърце и веселата обложка за книга с рецепти, сякаш няма следа от човешки ръце. Шевовете са идеални, равни и чисти. Така е във всеки занаят или спорт: майстори са тези, които правят неща, за които хората си казват „Че то много просто, и аз мога да го направя“. Ама не могат. 

Виждам във Фейсбук колко хора се радват на това, което тя прави. Някои я познават лично, други – не. Някои – като мен - добавят към възхищението си детските спомени. Други споделят същата страст и аз завистливо ги слушам как се уговарят заедно да шият или плетат. Общото между всички нас е, че ни радва красивото, което Зори създава.

Познавам и хора, дето всеки ден се оплакват, които ще кажат „Лесно й е на нея“. Ами да ви кажа, не й е лесно. И тя като всеки си има тревоги, но няма да ви натъжава с тях. Никога не съм я чула да се оплаква. Вярва, че с труд и мерак се доставя радост. И го прави за себе си. Шиенето и плетенето са хобита, с които се занимава в допълнение към семейния бизнес и докато се грижи за уютна къща с градина. Гордее се със семейството си, с порасналите си деца и със златната внучка. И с магазинчето за красиви неща, разбира се.

Ако влезете в него, сигурно ще си купите нещо, защото всичко просто ви вика. Това, което обаче е повече от сигурно – ще поискате също да правите и да живеете в красота.

Затова няма нужда да чакаме някой да ни опакова чудесата по Коледа. Нито пък празника някой да дойде и да ни го сложи на масата. Тоя живот си го измисляме, шием, плетем сами. 

Ако някой не знае как, да пита Зорница Николова и нейното магазинче на улица „Гладстон“ 56 в Стара Загора.  

П.П. Снимките са на Зори - повярвайте ми, беше много трудно да избера само няколко. Публикувам ги с нейно съгласие и с моя молба за всичко, което ще видите на тях - да уважаваме автора.