Светът няма да бъде същият

Светът нямал да бъде същият. Ами няма да бъде.

Светът не беше същият и след 11/09/2001, и след 22/12/2004, и след 11/03/2011, и след 13/11/2015, и след 22/03/2016. Има ли някой, който не знае какво се случи на тези дати? А войните? А другите световни беди от новата ни история? А след всяка отделна човешка смърт, когато светът не само не е същият - той просто се срива за семейство и близки?

Не е същият и светът след края на всяка война, след падането на стена, след откриването на лекарство, след изкачването на връх, след докосването на планета, след раждането на чакано и обичано бебе. Светът никога не е същият и след всяка световна победа, и след всяко човешко, семейно щастие.

Сега, разбира се, е различно. Винаги е различно. Нещастието идва с ужаса, че така не е било преди и даже не знаем какво е. Щастието и то ни заварва неподготвени по своя си начин.

Човекът никога не е готов. И човечеството никога не е готово. Но винаги се справят и точно това прави светът да е друг. И в най-апокалиптичните филми има скрита любовна история и отворен финал – за да има нов филм. И за да има нова любовна история.

Да, светът няма да бъде същият. Но има шанс да стане по-добър, нали?

P.S. Снимката е моя, направена е на един плаж в Гърция. Навсякъде в пясъка имаше от тези цветя. 

За утре и днес

Така, ако може и аз да се изкажа по актуалната тема. Досега показвах какво мисля като снимах пеперуди, вишнев цвят, нацъфтели анемони в сенките на гората, синьото небе. Смятах, че е ясно. Сякаш обаче трябва да бъде обяснено и с думи. 

Не е отричане. Не е опит за затваряне на очите. Не е пренебрегване на тревогата. Не е небрежност. Не е незачитане на правилата. Не е фалшива новина, че светът продължава да съществува, че пролетта идва с нас или без нас, че пчелите са в градината, че птиците правят гнезда.

Имам една новина за много хора във Фейсбук: Да не говориш по цял ден за вируса, да не споделяш информация от съмнителни сайтове, да не клеймиш с гръмки постове, но без конкретен адресат безотговорните хора (наистина ли вярвате, че вашите приятели са такива или постовете ви просто са публични?), да не вярваш, че Европейският съюз се разпада, да не мразиш тези, които са пътували някъде, както и тези, които се завръщат, да не вярваш на всичко, което някой някъде е написал и казал – когато не правиш всичко това, не означава, че не се страхуваш и че отричаш, че светът е в голяма беда. Да гледаш най-добрите световни и родни спектакли, които иначе едва ли би посетил, да обикаляш виртуално галерии и музеи, за които човешкият живот и средства често не стигат, да четеш книгите, които все си си обещавал, че някога ще прочетеш – повярвайте, това не означава да не вярваш колко е страшно.

Страхувам се за родителите си, защото са в най-застрашената възраст. Страхувам се за децата си, защото последните новини показват, че никоя възраст не е пощадена. Страхувам се за нас, защото ако се изгубим, няма да можем да бъдем с децата си за радост и помощ. Страхувам се за приятелите си и техните семейства. Страхувам се за световната икономика, за световния мир, за социалния разпад, за сбъдването на дистопиите.

Спазвам правилата, работя от вкъщи, не купувам количества по-големи от тези, които са ми нужни, предпочитам малките магазинчета, вярвам на официални източници, смятам, че лекарите трябва да дават съвети за лечение, икономистите – за икономика, юристите – за право, всеки – за това, което умее да прави или знае добре. Общо взето, смятам, че съм отговорен гражданин. Което ми дава право да бъда щастлив човек. 

Виждам колко е страшно това, което се случва, и знам, че може да няма утре. Но днес ще го живея така, както заслужава да се живее всеки ден – ще се чуя с родителите си, ще си говоря с дъщеря ми за книгата, която чете, ще гледаме заедно филм, вечерта ще си разменяме снимки със сина ми и приятелката му, ще посея латинките, ще дочета „Лятна книга“ на Туве Янсон, ще пия онлайн кафе с приятелки, ще рисувам, ще измия прозорците (e, не е обещание), ще снимам розовото небе по залез, ще се смея на смешните неща, които се споделят, защото вярвам, че едно от най-човешките неща е смехът.

Както и в това, че смислено утре има само при смислено днес.

P.S. Снимката е от моята градина. Пчелите са тук.

За снимките и лятото сред зима

Няма нужда да изгледам всички снимки, направени през живота ми, за да кажа това, което вече зная със сигурност:

Най-хубавите снимки не са задължително тези с най-високото качество.

Най-хубавите снимки са на бързо пробягващите мигове, но и на времето, когато понякога спре.

Най-хубавите снимки се получават, когато момчето или момичето с лентовия апарат импулсивно поиска да задържи изражение или светлина и напълно забрави за това до промиването на филма.

Най-хубавите снимки не идват веднага, а когато имаш нужда от лято насред мъглив януари. И на тях не си ти, а тази, която виждат обичаните от теб фотографи.

Затова ми е толкова любима тази снимка, в която фокусът липсва, но светът е стъклена сфера, в която тревата отразява небето и жена с шапка и шал изкачва дюните под септемврийското слънце.

Поласкана съм, ако наистина така ме виждат децата ми. Вероятно ще мога да бъда с тях, ако в някоя зима имат неистово нужда от лято. 

Хубаво е родителите да умеят да правят това, нали?

Снежинки

Вече два почивни дни плета снежинки. Не знам защо, досега винаги съм плела цветя и всички приятели така ме познават. Аз дори не знаех как се плетат снежинки, но се научих като гледах клипчета в интернет и следвах инструкциите. Никак не е трудно, да знаете.

Ноември е още - студено, но ясно. Бегониите, мушкатата и латинките все така ярко цъфтят. Сутрин колите са покрити със скреж, но през деня е меко и стрелицията в градината, която очевидно не знае какво са сезони, пак е направила пъпка, която ще цъфне напролет.

Със сигурност обаче зимата дойде по-рано тази година Настани се в стаите, които децата освободиха, за да следват живота си. Сега в тях спят орхидеите, които имат нужда от време, за да направят новите пъпки. Неочаквано се намери и място за всичко, което досега затрупваше стола ми в спалнята и аз изведнъж се сетих, че този стол служи за седене в студени недели и стихнали вечери, за четене, за рисуване, за плетене на цветя и снежинки.

Едва когато децата тръгнат по пътя си, осъзнаваш истинското предназначение на вещите и на зимата.

А снежинките са красиви, нали?

За татковците и светулките

Понеже живеем на Улицата на светулките, обичната Мария, която е на гости, разказва как татко им, когато били малки, хващал светулки и ги пускал да летят в направената от него детска къщичка с покрив от плетено бебешко кошче. А вечерта, преди сън, им казвал: “Спете сега и утре пак ще ви донеса на щуреца цигулката и фенерчето на светулката.”

Защото татковците правят това - грижат се за светулките на децата си. И за щурчетата също.

Дълъг е списъкът на нещата, които дължим на родителите си. Вече знам, че единственият начин да им се отблагодарим, че сме имали дом, храна, образование и полет, е да дадем същото, ако не и повече, на своите деца.

За светулките обаче, за светулките в живота ни трябва да се погрижим специално. Както и за онзи невидим щурец. Ако искаме да продължават да свирят и светят в нощта.

Днес моят татко празнува 80-тия си рожден ден и искам да му благодаря за светулките. И за щурчетата също.

Октомври

Отваряйки една тетрадка, открих, че цял октомври излетял.

Ама какъв октомври само! Пътувал по пътища. Вървял край Сена. Празнувал рожден ден на 20-годишно момиче. Седял на стълбите на една катедрала, за да чака Зелда и Скот в полунощ. Ял печени кестени в Монмартр. Снимал прозорци и есенно слънце в тях. Летял със самолет през океана. Бродил из столицата на далечна страна. Погледнал света от 3125 метра надморска височина. Посрещал приятели. Ял шоколад в Брюж, снимал се със саксофони в Динант, пил бира в Дюрбюи – или същото в различен ред, защото през есента подредбата няма значение.

Какъв октомври само! Пълен като кошница с грозде, червено вино, сирене и обич. Ярък като зелена трева, златно дърво и небе, което се отваря и затваря като завеса на голямата сцена.

Май не съм имала досега такъв октомври! Изпращам го на път с нови дрехи и стар порцелан.

Дали ще го таксуват за свръхбагаж или ноември великодушно ще го пусне да мине?  

ЕСЕН Е,

когато в дланта ти

се топли кестен

вместо детска ръка.