Пътувам на север

с пълнолуние на лявото рамо 

и изгрев на дясното.

В гъстото кафе на нощта 

тънка струйка мъгла се налива.

Аз съм чертичката между нещата,

Аз съм лъжичката, която бавно ги бърка.

Аз съм едно утро, което не знае 

откъде да започне

и с какво да закичи косата си -

с още блестящата в небето луна

или с огнената фиба на слънцето,

която наднича от тъмната кутийка

на облаците. 

Югът се утаява в гърба ми,

настанява се да поспи, не му се спори със севери и прекосяване на канали.

Има време до неговото утро, към което очите ми ще пътуват

с изгрев на лявото рамо, 

а на дясното - с едно новолуние.

Някакси всичко в тоя живот е копнеж

с няколко зрънца търпение в него.

Билет

Вчера след Фестивала на българската книга в Брюксел си тръгнах за вкъщи с метро – весела, разсеяна, натоварена с книги. Валидирах си електронното билетче-карта, влязох, пътувах и на излизане от метрото трябваше наново да валидирам, за да се отворят вратите. Дръпнах се встрани, започнах да търся картата по джобовете и да ровя из претъпканата си чанта.

В този момент към мен се насочи момиче и си помислих, че ще ме моли да премине бариерата с моя билет, както често досега се е случвало. Момичето имаше рошава коса, наполовина боядисана в гарваново-черно, а другата половина – в снежно-бяло. Пиърсингите по лицето му блестяха, изпод дългите ръкави на дънковото яке се виждаха татуировките. Винаги съм отказвала на такива молби, а сега и моята карта беше някъде в бездънната чанта.

Момичето обаче попита друго:

-       Мога ли да ви помогна, госпожо? Ако нямате билет, можете да минете с мен.

Изненадах се, казах, че няма нужда и продължих да ровя в чантата. Момичето валидира билета си, завъртя турникета и премина от другата страна, но не си тръгна веднага. Когато аз най-сетне намерих картата и се насочих на свой ред към устройството, то вдигна палец, усмихна ми се и заподскача по стълбите.  

Не е нужно да казвам как се почувствах. Така ги нарежда животът тия неща: Първо те чака да си прочетеш книгите, да ги обсъдиш с хората и да се наговорите за капаните на стереотипите и клишетата. А после ти дава задача, за да види какво си научил и как го прилагаш на практика.

Благодаря ти, непознато момиче! И извинявай.

 

П.П. Тази снимка няма нищо общо с историята и поуката от нея, но също беше част от вчерашния слънчев ден. 

Madame Chapeau е една от знаковите скулптури в Брюксел.

 

Колко ни трябва

На 1 юни в Деня на детето споделих думите на Ерих Кестнер от предговора на „Хвърчащата класна стая“. Онези мъдри, но не поучителни; топли, но не сантиментални думи, с които казва на децата да не се плашат, ако не сполучат в нещо; да не се разкисват, ако нямат късмет, да не провесват нос. И още, да бъдат смели и разумни, защото смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия.

Малко са възрастните хора, които могат да разговарят с децата така. Повечето възрастни не умеем или умеем, но се чувстваме неудобно да го правим. Или не знаем как да застанем така, че очите ни – на възрастен и на дете – да се срещнат на едно равнище. Или просто сме много заети, защото имаме в момента някакви други важни неща.

Силно вярвам, че възпитанието не създава добри деца, то прави естественото добро в тях да се развива и пази.

Да обичаш детето си е част от неговото възпитание, но далеч не е всичко.

Вярвам, че начините – в допълнение към обичта - са два: пример и книги.  

Пример не е да казваш „аз като бях на твоята възраст“ (и аз съм го казвала). Пример са например думите, които детето ти е чуло да казваш, когато някой е изпаднал в беда, а още по-силен пример е, когато те е видяло какво си направил или не си направил, за да помогнеш.

Ние правим това, което сме видели нашите родители да правят. Те правят това, което техните родители са правили. И не, не тези неща, срещу които всяко следващо поколение естествено се бунтува. Иначе щяхме да се въртим в кръг, а не да се издигаме в спирала.

Повтаряме вниманието към другия човек, състраданието, непоносимостта към насилниците. Онези малки жестове с големи последици. Тази толкова крехка и вечна тъкан, която държи всичко и в най-разпадащия се свят – моралът.  

С книгите е още по-достъпно, но все така отговорно и с големи последици. Сложи в ръцете на дете хубава книга и виж как тя посява семенцата у него.

Преди да започне същинския разказ в „Хвърчащата класна стая“, Ерих Кестнер казва: „Да, и утре най-сетне започвам коледния роман. В него ще става дума за смелчаци и за страхливци, за умници и за глупаци. Нали в един интернат има най-различни деца?“

Когато преди много години дадох на моето 10-11 годишно момче книгата, не разговаряхме за нея, докато не я прочете. Тогава го попитах „На кого от героите искаш да приличаш?“ и той отговори без колебание „На Мартин.“

Така разбрах, че аз и книгата сме си свършили работата.

Ако не си спомняте кой е Мартин, прочетете отново „Хвърчащата класна стая“ - възрастните също имат нужда от примери.

И от книги и обич.

 

Пред екрана

Когато пандемията започна да утихва и да се завръщаме лека-полека към офиса, доста хора се срещнаха на живо за първи път. За две години екипът се беше променил доста, едни се бяха преместили от други отдели, а някои бяхме назначени за първи път и дълго време цялото общуване се случваше през екраните.

Една от изненадите, колкото и странно да звучи, беше ръстът на хората. Въпреки че по време на дългите срещи виждаш само лицето, мозъкът явно конструира човека в неговата цялост. Изградил си си представа, че жената, с която работиш най-много, е висок човек, а тя се оказва миньонче; друг колега пък ти е изглеждал по-скоро среден на ръст, а той ходи по коридорите с впечатляващите си близо два метра. Това се превърна в нещо като шега и дори сега, когато всяка седмица се срещаме в офиса, продължаваме да се забавляваме с тези открития. Чувството за хумор и самоирония винаги говорят добре за хората, с които общуваш.

Нещо такова се случи и с изпитанията, през които преминахме и продължаваме да преминаваме. И пандемията, и войната разкриха хората около нас по начин, по който не сме и искали да знаем и дори подозираме. Едни, които са ни изглеждали големи и са ни вдъхвали респект, се оказаха направо нищожни. Други, които сме смятали за малки, сякаш бяха пораснали за една нощ или ние не сме се опитвали да знаем нищо за тях. За щастие, а понякога и за нещастие, много хора си бяха такива, каквито никога не сме се и съмнявали, че са. Нали е ясно, че не говоря за ръст. Нито за образование, убеждения, възгледи, очаквания от бъдещето, идеи за световния ред. Говоря само за морал. Той върви и с чувството за хумор и самоирония. Но най-вече с човещината и това да си съпричастен.

Те винаги говорят много за хората, с които общуваш.

 

Красота по време на тъгуване

Прецъфтяха японските вишни и разцъфна глицинията. Лилави облаци се скупчиха като всяка година над двора ни. Вали красота.

Когато времената са тъжни и човек има повече време да се спре и загледа, се удивява колко по-красива е красотата в тъжното време. Нещо такова се случи в пролетта на пандемията. Нещо такова се случва в момента. 

А тази пролет е още по-тъжна. Заради войната. Заради човешката жестокост, низост и глупост. Заради смъртта на толкова хора и трагедията на още повече, загубили дома си и целия свят. Заради неочакваната загуба на скъп приятел и невъзможността да се осъзнае това.

Споменавам приятеля и погледът ми пада на високата лампа с чупещото се тяло. Тя ми е подарък от него. Години наред на нейната светлина чета всяка вечер преди заспиване. И така ще продължа да правя и в годините занапред.

Мисля си как с добро, но без да осъзнаваме колко е важно, посяваме следите си в живота на другите хора. С вещи, думи, спомени, цветя и дървета. Те живеят свой собствен живот. Светят и тихичко си стоят. Пускат корени, растат сантиметър по сантиметър, разлистват се, разцъфват всяка година. За да ни помагат и радват в обикновените дни. Но и вероятно, за да имаме повече красота за времената, които са тъжни.

Надявам се и аз да съм направила хубаво за някой друг. С подарена книга, изплетено цвете, нарисувана картичка. С бели сърчица, пропътували дълъг път и поникнали в нова градина. С висока една педя глициния, която вече е облякла цяла тераса. С ябълково дръвче, което срамежливо цъфти и люлее своите малки.

Защото всички сме едно и разчитаме на тъгата и красотата да останем хора.

Когато прецъфти, глицинията се облича в зелено, после цъфва отново, но много по-скромно. Наесен плътният покрив от листа изсъхва и пада и цяла дълга зима голите клони изглеждат сухи и мъртви. И точно, когато се чудиш дали този път наистина не е измръзнала, се появяват първите мъхести пъпки.

Една сутрин глицинията просто избухва и от лилавите облаци вали красота.

Спасение има.

В кавички

На какво ли не се нагледахме напоследък. Както някой някъде написа, „не вярвах, че в две години ще ни се случи отново целият 20-те век.“ Баба пък, светла й памет, обичаше да казва „имала глава да пати“.

Ето, въведох си тезата - за цитатите.

Фейсбук е едно много плодородно място за тях. Растат, избуяват, пръскат семена и като глухарчета летят надалеч, за да пуснат корени, където успеят. И пак да растат, да избуяват, да пръскат семена и така нататък, и така нататък. Човек никога не знае бурен или цвете ще излезе от него.

Или баобаб, за който така тревожно предупреждаваше Малкият принц. Поради опасността тоя баобаб да пръсне планетата.

Едно от нещата, които ме изумяват най-много през последните две години, са едни такива хора, които все на нещо не вярват и все питат „ама ние как да сме сигурни, че наистина е така“ и се опитват и теб да убедят, „че има някаква страшна истина, която крият от всички ни“. И уж не вярват на нищо, а все се оказва, че са повярвали на поредната глупост, попаднала като бурен в главата им.

Отдавна съм се отказала да споря и убеждавам. Избрах своята малка война със злото да водя наивно - с цитати. От източници, които и най-подозрителните засега не са отхвърлили: детските книги, източната мъдрост, народните поговорки, текстовете на песни.

Защото продължавам да вярвам, че във всеки човек има добро, което се събужда, когато чуе думи, които са му чели в детството, които е припявал като влюбен тийнейджър, които е чел в безсъници или са му помогнали да вземе важно решение.

Ей така, по един ред на ден – като хапче, скрито в гроздено зърно или разтворено в мляко, за да не го усетиш.

Цитатите винаги имат подтекст и ми харесва как остроумно го доразвиват тези, с които сме на една вълна. Понякога обаче ги харесват и споделят хора, за които зная много добре, че са на точно противоположното мнение. Всеки тълкува с понятийния и ценностен апарат, с който са го възпитали. Но има и неща като човещина, усещане за справедливост и вътрешна свобода, за които трябва да намериш вярната дума, за да ги отключиш.

Думите, за разлика от парите, са лош слуга, но добър господар.

По тази причина, ще продължавам наивно с цитатите. Защото кошмарният 20-ти век един ден ще свърши и ще остане време за всеки да се погледне в огледалото и да види дали е останал човек.