Лястовици

Щастливо лято беше това. Много хубави неща се случиха в него. Най-хубавото беше сватбата на нашите деца. А другото най-хубаво беше пълната къща в България.

Сега същата тази къща се готви за дългия сън, в който отново ще сънува как всички се връщат.

Преди няколко дни първи отлетяха новото семейство лястовици. Днес помахахме на по-малките лястовичета за лек път и скорошно виждане. След два дни ще бъдем на същото летище за нашия полет, но сега бързаме да се върнем в къщата, за да прибираме лятото в нея.

А лятото е дете и се сърди, че още е рано за лягане. Гледа под око прибраните хамаци, пъстри възглавнички, градински свещници, постелки за люлки. Обръща ни гръб, изнудва ни с облак от планината или с дъждовен следобед.

Лятото не разбира защо хората си тръгват, когато то още е тук. При всяко отпътуване аз също се чудя защо и дали наистина трябва. После забравям.

Избрали сме си тоя живот и си го летим между юга и севера непрестанно. Лястовиците също правят това. Никога няма да разберем дали и те имат своите „защо“ и "дали си е струвало това прекосяване на океани".

Можем дълго да говорим за причините за заминаването. Но все ми се струва, че важните са тези причини, заради които се връщаме.

P.S. От един остров, на който бяхме преди да си дойдем в България, си купих тази керамична
лястовичка и първата ми работа, когато се върнахме, беше да я закача под стрехата на къщата. Сега е време да я откача и да я сложа вътре на топло, за да не я оставям на лютата зима в планината.  

До скорошно връщане!

Утро

Пълна е къщата, която обичайно е празна. Порасналите ми деца и хората, които обичат,

още спят след снощните сладки приказки под звезди, сред свирене на щурци и шума на борове,

а аз връщам по шкафовете измитите съдове и внимавам да не тракам

с гледжосаните съдове, които си купихме за първия дом, с кристала на моите родители, с порцелана на баба.

В пълна тишина се радват и книжките, куклите и спортните колички по рафтовете във всяка от стаите, сякаш не са минали 22 години

или сякаш са минали 22 години, ала така, че да става къщата все по-пълна и пълна

във всяко утро на август.

 

Пътувам на север

с пълнолуние на лявото рамо 

и изгрев на дясното.

В гъстото кафе на нощта 

тънка струйка мъгла се налива.

Аз съм чертичката между нещата,

Аз съм лъжичката, която бавно ги бърка.

Аз съм едно утро, което не знае 

откъде да започне

и с какво да закичи косата си -

с още блестящата в небето луна

или с огнената фиба на слънцето,

която наднича от тъмната кутийка

на облаците. 

Югът се утаява в гърба ми,

настанява се да поспи, не му се спори със севери и прекосяване на канали.

Има време до неговото утро, към което очите ми ще пътуват

с изгрев на лявото рамо, 

а на дясното - с едно новолуние.

Някакси всичко в тоя живот е копнеж

с няколко зрънца търпение в него.

Билет

Вчера след Фестивала на българската книга в Брюксел си тръгнах за вкъщи с метро – весела, разсеяна, натоварена с книги. Валидирах си електронното билетче-карта, влязох, пътувах и на излизане от метрото трябваше наново да валидирам, за да се отворят вратите. Дръпнах се встрани, започнах да търся картата по джобовете и да ровя из претъпканата си чанта.

В този момент към мен се насочи момиче и си помислих, че ще ме моли да премине бариерата с моя билет, както често досега се е случвало. Момичето имаше рошава коса, наполовина боядисана в гарваново-черно, а другата половина – в снежно-бяло. Пиърсингите по лицето му блестяха, изпод дългите ръкави на дънковото яке се виждаха татуировките. Винаги съм отказвала на такива молби, а сега и моята карта беше някъде в бездънната чанта.

Момичето обаче попита друго:

-       Мога ли да ви помогна, госпожо? Ако нямате билет, можете да минете с мен.

Изненадах се, казах, че няма нужда и продължих да ровя в чантата. Момичето валидира билета си, завъртя турникета и премина от другата страна, но не си тръгна веднага. Когато аз най-сетне намерих картата и се насочих на свой ред към устройството, то вдигна палец, усмихна ми се и заподскача по стълбите.  

Не е нужно да казвам как се почувствах. Така ги нарежда животът тия неща: Първо те чака да си прочетеш книгите, да ги обсъдиш с хората и да се наговорите за капаните на стереотипите и клишетата. А после ти дава задача, за да види какво си научил и как го прилагаш на практика.

Благодаря ти, непознато момиче! И извинявай.

 

П.П. Тази снимка няма нищо общо с историята и поуката от нея, но също беше част от вчерашния слънчев ден. 

Madame Chapeau е една от знаковите скулптури в Брюксел.

 

Колко ни трябва

На 1 юни в Деня на детето споделих думите на Ерих Кестнер от предговора на „Хвърчащата класна стая“. Онези мъдри, но не поучителни; топли, но не сантиментални думи, с които казва на децата да не се плашат, ако не сполучат в нещо; да не се разкисват, ако нямат късмет, да не провесват нос. И още, да бъдат смели и разумни, защото смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия.

Малко са възрастните хора, които могат да разговарят с децата така. Повечето възрастни не умеем или умеем, но се чувстваме неудобно да го правим. Или не знаем как да застанем така, че очите ни – на възрастен и на дете – да се срещнат на едно равнище. Или просто сме много заети, защото имаме в момента някакви други важни неща.

Силно вярвам, че възпитанието не създава добри деца, то прави естественото добро в тях да се развива и пази.

Да обичаш детето си е част от неговото възпитание, но далеч не е всичко.

Вярвам, че начините – в допълнение към обичта - са два: пример и книги.  

Пример не е да казваш „аз като бях на твоята възраст“ (и аз съм го казвала). Пример са например думите, които детето ти е чуло да казваш, когато някой е изпаднал в беда, а още по-силен пример е, когато те е видяло какво си направил или не си направил, за да помогнеш.

Ние правим това, което сме видели нашите родители да правят. Те правят това, което техните родители са правили. И не, не тези неща, срещу които всяко следващо поколение естествено се бунтува. Иначе щяхме да се въртим в кръг, а не да се издигаме в спирала.

Повтаряме вниманието към другия човек, състраданието, непоносимостта към насилниците. Онези малки жестове с големи последици. Тази толкова крехка и вечна тъкан, която държи всичко и в най-разпадащия се свят – моралът.  

С книгите е още по-достъпно, но все така отговорно и с големи последици. Сложи в ръцете на дете хубава книга и виж как тя посява семенцата у него.

Преди да започне същинския разказ в „Хвърчащата класна стая“, Ерих Кестнер казва: „Да, и утре най-сетне започвам коледния роман. В него ще става дума за смелчаци и за страхливци, за умници и за глупаци. Нали в един интернат има най-различни деца?“

Когато преди много години дадох на моето 10-11 годишно момче книгата, не разговаряхме за нея, докато не я прочете. Тогава го попитах „На кого от героите искаш да приличаш?“ и той отговори без колебание „На Мартин.“

Така разбрах, че аз и книгата сме си свършили работата.

Ако не си спомняте кой е Мартин, прочетете отново „Хвърчащата класна стая“ - възрастните също имат нужда от примери.

И от книги и обич.

 

Пред екрана

Когато пандемията започна да утихва и да се завръщаме лека-полека към офиса, доста хора се срещнаха на живо за първи път. За две години екипът се беше променил доста, едни се бяха преместили от други отдели, а някои бяхме назначени за първи път и дълго време цялото общуване се случваше през екраните.

Една от изненадите, колкото и странно да звучи, беше ръстът на хората. Въпреки че по време на дългите срещи виждаш само лицето, мозъкът явно конструира човека в неговата цялост. Изградил си си представа, че жената, с която работиш най-много, е висок човек, а тя се оказва миньонче; друг колега пък ти е изглеждал по-скоро среден на ръст, а той ходи по коридорите с впечатляващите си близо два метра. Това се превърна в нещо като шега и дори сега, когато всяка седмица се срещаме в офиса, продължаваме да се забавляваме с тези открития. Чувството за хумор и самоирония винаги говорят добре за хората, с които общуваш.

Нещо такова се случи и с изпитанията, през които преминахме и продължаваме да преминаваме. И пандемията, и войната разкриха хората около нас по начин, по който не сме и искали да знаем и дори подозираме. Едни, които са ни изглеждали големи и са ни вдъхвали респект, се оказаха направо нищожни. Други, които сме смятали за малки, сякаш бяха пораснали за една нощ или ние не сме се опитвали да знаем нищо за тях. За щастие, а понякога и за нещастие, много хора си бяха такива, каквито никога не сме се и съмнявали, че са. Нали е ясно, че не говоря за ръст. Нито за образование, убеждения, възгледи, очаквания от бъдещето, идеи за световния ред. Говоря само за морал. Той върви и с чувството за хумор и самоирония. Но най-вече с човещината и това да си съпричастен.

Те винаги говорят много за хората, с които общуваш.