Рецепта за чай

Равни части от последните бели рози и златните листа от дръвчето гинко билоба по пътя към гарата и към зимата.

Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици

Ако искате да знаете повече за книжката и имате 58 секунди свободни, чуйте това: https://youtu.be/VqHdPds4D2w

За децата, книгите и Магрит

Четвъртък привечер. Ранен ноемврийски мрак. Обичаен дъжд. Необичайно пълен влак, който отвежда пътниците след работния ден към зеления пояс на Брюксел. Сякаш цяло едно училище се е побрало и стеснило иначе просторните вагони. Врява до тавана. Деца на 8-9-10 години се въртят по седалките, закачат се, момчета дразнят момичета, момичета дразнят момчета. Видимо раздразнени възрастни. Един цял влак с раздразнени хора. Вече нямам търпение да стигна до моята гара и да изляза на въздух и дъжд. Момченцата на седалката до мен отново започват да се боричкат и тогава ги заговарям. Казвам им: „Нали виждате колко много хора има. И всички се връщат от работа. И са уморени…“ Кротват се за малко, кимат с глава, съгласяват се и едно от тях казва: „И ние сме уморени, госпожо…бяхме на музей“. Питам ги къде са били и изведнъж започват да разказват едно през друго как били в Брюксел целия ден, как посетили Магрит, колко много им харесал, взеха да си припомнят картините. „Много е фантастично, госпожо!“. Възрастните наоколо също се заслушват. Не разпознавам сред всички ни кои са учителите, но очевидно са си на мястото, щом децата не само са запомнили, но и искат да разкажат. Врявата пак е във вагона, но някакси малко по-различна, малко по а ла Магрит. Трябва вече да слизам, но когато се връщам вкъщи, си отварям албума с репродукции на Магрит и си мисля как ли той би нарисувал нашия влак в този четвъртък привечер в дъжда на ноември. На следващия ден пък е Денят на четенето и виждам стотици снимки на деца от цяла България, които четат книжки, и учители, които се гордеят с това. Вероятно изглежда, че тези неща не са свързани, а на мене все ми се струва, че са. То е нещо като да намериш ключа за полето (по името на една любима за мен картина на Магрит).

Rene Magritte, „La clef des champs“, 1936, Museo Nacional Thyssen-Bornemisza, Madrid

За "Рана" на Захари Карабашлиев

"Рана" на Захари Карабашлиев излезе в края на октомври и вече има доста професионални ревюта. Моят отзив е на редови и верен читател, който започна тази книга в самолета от София до Брюксел и я дочете в тихата неделна утрин.

Признавам си, че съм пристрастна: чета всичко, което пише Захари Карабашлиев, следя това, което говори в медиите и което споделя на стената си във Фейсбук. Споделям неговата позиция за войната, за псевдопатриотизма, за пандемията, за изборите, за книгите, които е важно да се четат, за раните, които е наложително да се лекуват. Оценявам това, че е сред малкото обществено разпознаваеми личности у нас, които във време на глухо интелектуално мълчание ясно казват какво мислят и на чия страна избират да застанат. Затова вероятно ми е трудно да отделя „Рана“ от всичко това и да я възприемам единствено като художествена литература, базирана на исторически източници. Да, може да се чете като военен роман за Първата световна, може да се ползва като отправна точка за попълване на празнини (какви празнини, цели пропасти!) в познанията ни за процесите на Балканите и националните ни рани в началото на ХХ век, да бъде признание към “незапомнените”(непознатите, би казала аз). Но важността ѝ, според мен, отива отвъд - към вечните морални сблъсъци на добро и зло, национално и общочовешко, съзидание и разруха. Всичко, което се случва днес, има своите причини в това, което не е излекувано някога. „Рана“ е една чудна метафора как човек върви през опустошението с дете „на конче“. Лично мен ме трогна много изборът на автора да разкаже войната по този начин. Защото най-голямата рана, която причинява всяка война, е за тези, които твърдим, че обичаме най-много. И така продължава. Помислете добре, когато дете ви попита: “Кои са лошите?”

За камъните и чудесата

Минаха три седмици, откакто моята първа книжка „Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици“ видя бял свят. През тези три седмици получих много снимки на книжката в различни ръце, върху различни масички, с различни думи. Не можете да си представите колко ме трогва вниманието ви, разказите ви за ходенето до книжарницата, питането, поръчването онлайн, очакването, радостта, подаряването на приятели, споделянето коя от десетте ви е харесала най-много, снимките на камъни с форма на сърце, които пазите отдавна или сте открили сега, защото сте започнали да се вглеждате по-внимателно. Благодаря ви! Нямам търпение да дойдат дните, в които ще се срещнем на живо и ще си говорим за приказките и защо обичаме да ги четем и пишем. Можем да започнем още днес. Ето десет от моите отговори на въпроса „Защо пък точно приказка?“:

Защото с Приказката може да се разкаже всяко от чудесата на живота. Защото Приказката не е за деца или за възрастни - тя е за чувствителни хора. Защото Приказката е интуитивна и идва преди познанието. Защото Приказката иска познание, за да продължиш да откриваш пластовете в нея. Защото Приказката позволява да кажеш повече с по-малко думи. Защото Приказката е за интелигентен читател – не подценява и не разказва всичко наготово. Защото Приказката е като камък, в който се вглеждаш и откриваш лица. Или облак, в който откриваш форми, но те се стопяват или се превръщат в нещо друго. Защото Приказката е като човек – с възрастта става по-кратка, кротка и красива. Защото Приказката е нещо много лично, което е безопасно да споделиш, заради магичната сила на алегориите.

Десетият отговор е цитат от приказка: Когато Джейн и Майкъл разбират, че Мери Попинз е била в Страната на приказките, но в нея не е срещнала нито Пепеляшка, нито Робинзон Крузо, разочаровано питат „Къде сте била тогава?! Значи не сте била в нашата Страна на приказките?!“. Мери Попинз се усмихва самодоволно и отговаря: „Не знаете ли, че всеки си има своя Страна на приказките?“ И това е десетият ми отговор на въпроса „Защо пък приказки?“: Защото всеки си има своя Страна на приказките. И това е много, много важно. Заповядайте!

Майчино огледало

Моето малко сладко момченце стана голям и сериозен мъж. Моето малко сладко момиченце стана голяма и независима млада жена. А аз останах майка, която държи за децата си огледалото, което им казва това, което човек има нужда да чува, за да бъде това, което иска да бъдe. Аз съм майчино огледало.

2020

Знаете тази функция на умните телефони: без да си ги молил, правят ти колаж от снимки по алгоритъм, който лично аз все още не разбирам. Преди дни се появи на дисплея ми такъв колаж с много слънце, огрени покриви, синьо небе, върхове, море, цветя и най-хубавото на света за мен - четири пораснали усмихнати деца. Албумът е наречен от изкуствения колажист “2020”. Оттогава си го разглеждам често и си мисля колко тъжна беше тази световна 2020 година - със страховете и загубите, с тревожните статистики и мрачните новини, с празните улици и затворените кина, театри и галерии, със заземените самолети, с отменените празници, с лековерието, което избуя у хората, с разочарованието от много от тях. И въпреки всичко, колко хубава беше личната ми 2020 година с подареното време, което прекарахме у дома с дете, което обичайно е много далеч, с веселите кулинарни експерименти и c филмите, които гледахме заедно вечер, с виртуалните вечери с другите ни деца, с дългата и необичайно топла пролет, в която сякаш за първи път се вгледахме отблизо в розовите облаци на вишните и лилавия водопад на глицинията, в дългия път с кола до дома през Европа и после обратно, радостта да сме здрави и да са здрави хората, които обичаме. Хубавото е останало на снимките. Има го и в спомените ни и често се връщаме в тях. Лошото го няма на снимките. Вече започва да се изличава и от спомените ни. Лошото няма свой собствен носител. Ако всички забравим всичко, след години по снимките бихме си казали, че 2020 е била една прекрасна година. “Миналото е летливо”, пише в книгата си един писател, с когото бяхме в колективното ни времеубежище в петък. Вероятно човешкият род е създаден така, за да може да оцелява и да продължава напред. И все пак, да не забравяме каква беше 2020. Уроците са за това, за да се учат.

* Снимката е на слънчогледа ми в градината, който избра да цъфне през октомври. Времето е човешка черта. Или заблуда.