24 МАЙ

Празникът на буквите винаги ми е носил спомен за дъжд – този майски, зелен, люляков и божурен дъжд, който идва от ясното небе на големи капки и окъпва света, за да стане по-весел и светъл. В моето детство винаги валеше на 24 май. После вече не помня, може би просто дъждът е престанал да ми обръща внимание.

 

Сигурно съм била в първи клас. Бяха ни облекли с бели рокли, а на гърба ни бяха закачили огромни цветни пеперудени крила. Покатерени на някаква подвижна платформа, преминахме наред със стотици други деца от единия до другия край на булеварда на празника.

 

Както винаги на 24 май, заваля. Топъл и силен, дъждът ни застигна на платформата, на която няма къде да се скриеш. Пък и на кого му се крие от майския дъжд. Ухилени до уши и мокри чак до сърцето, слязохме в края, където ни чакаха майки, татковци, баби и дядовци. Дъждът изобщо не беше стигнал до тях.

 

Нас обаче ни беше превърнал от пъстри пеперуди в пеперуди с бели крила. Цялата боя се беше свлякла по белите рокли, беше ги превърнала в мокри разноцветни дъги. По крилата не бе останала дори мъничка цветна точица. Тц, тц, тц, цъкаха майките, как ще се изпере сега това. Вероятно не се е изпрало.

 

Оттогава свързвам 24 май с пеперуди. От онези, които пърхат в човек и му създават особени цветни мисли с бели крила.

 

И искам да е празнично. Да бъде.  

ПРОЛЕТТА Е

Пролетта е необяснимият цвят,

който се получава, ако капнеш тъмнозелена боя

върху мокър бял лист.

Нежна техника е акварелът.

 *

Сутрешно кафе в градината.

Цветята растат от моето нетърпение.

Минавам на пръсти край затворените очи

на лалетата.

Сойката дойде да огледа и излетя,

за да съобщи.

За никого нищо не искам да знам –

нито за себе си.

Вече е май. И още е утро.

*

Лейка с пеперуди.

Чашка с теменужки.

Сандъче със сакъз.

И здравец край чешмата.

Търкулнато гърне край ствола на брезата.

Утрото е мозайка – ненаредена от мен!

За да е утрото добро

Тази сутрин

една сврака

 

кацна

 

на прозореца,

 

за да закуси

 

с теменужките

 

ми.

 

 

Нямах време

 

да й се разсърдя,

 

защото се загледах

 

как приличат

 

удивително

 

перата й

 

на венчелистчетата

 

в синьо.

 

 

Баба казваше

 

навремето:

 

"Господ е

 

събирач."

ЗА ПОДАРЪЦИТЕ

Някога си мислех, че подаръците трябва да са нещо, което остава завинаги.

Сега вече знам, че подаръци не са предметите, които стоят на лавица; които висят на стена; които чакат затворени в кадифени кутии.

Колкото по-скъп ми е един човек, толкова повече искам да му подаря преживяване. Може да е отново под формата на вещ, но не тази, която задължително трябва да остане завинаги: книгата - заради няколкото дена наслада; ароматната свещ - заради няколкото вечери уют; билетите за концерт – заради няколкото часа адреналин; вазата - заради цветето, което ще ти подарят.

Вече знам, че цялата радост е в миговете, в които разгъваш, разлепяш, разтваряш подаръците. И миговете, в които слушаш, четеш, смееш се, мислиш, пътуваш с тях.

По някакъв начин ТОВА остава завинаги.

НА ДЕТСКИТЕ КНИГИ - С ЛЮБОВ

Днес е рожденият ден на един вълшебник на име Ханс Кристиан Андерсен и Международният ден на моята голяма любов – детските книги. Затова ми се прииска да кажа нещо за тях, но, както за всяка голяма любов, не е лесно да се намерят най-важните думи.

Те са просто част от живота ми. Много важни книги съм прочела до днес. Има още много важни книги, за които няма да ми стигне животът. И сред едните, и сред другите обаче никога няма да има толкова важни за мен, колкото са приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен, романите за деца на Кестнер и разбира се, „Малкият принц”, с който започва тази вселена.

Никога няма да забравя деня, в който майка ми купи „Пипи Дългото Чорапче” и от книжарницата отидохме направо в градската градина, седнахме на една пейка и тя започна да ми чете. Трябва да съм била много малка, защото със сигурност не можех да чета, а аз съм се научила още преди да навърша пет. Затова свързвам Пипи повече с гласа на мама, а не толкова с думите, които години-години наред щях имам шанса да препрочитам. Още много години по-късно щях да се спра пред вратата на стаята и да се заслушам в гласа на татко ми, който четеше „Пипи” на моята дъщеричка и негова внучка. Най-удивителното нещо в живота са красивите повторения. И детските книги, които са първо гласовете на хората, които ни ги откриват.

Затова е важно да четем на глас на децата си, хора. Да посяваме доброто в тях. Даже и това е достатъчно, защото то, доброто, после знае как да расте и да се разлиства само. Детските книги му дават шанс да се събуди като зрънце в земята напролет.

Има два филма, които съм запомнила само с по една фраза:

Първият е руски. Учителка в детската градина чете на глас за раздялата на Малкия принц с лисицата, а децата около нея я слушат и гледат с огромни насълзени очи. Друг учител, който слуша до вратата, после я пита: „Защо го правиш? Вече си имаш достатъчно неприятности с директорката...”. Тя отговоря: „Защото трябва да се научат да плачат не само, когато си ударят коляното.”

Вторият е американски. Бащата-полицай, преди да тръгне на нощна смяна, седи на леглото на дъщеричката си и й чете приказка. На вратата слуша майката, която после му казва с укор: „Защо го правиш?! Как ще се справя тя един ден в тоя свят, ако й пълниш главата с илюзии и я караш да вярва, че доброто винаги побеждава.” А бащата отговоря: „Защото то побеждава.”

Вярвам, че затова са важни детските книжки. Дори когато са тъжни. Особено, когато са тъжни. Нали?

Има нещо топло в Дания

Не тръгнах за Копенхаген само заради изгодните самолетни билети (а бяха изгодни наистина, без преувеличение – EUR 4.99 за връщане в неделя!). Винаги съм имала любопитство към Северния свят, който познавам само от приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен и Селма Лагерльоф, снимките на северно сияние и фиорди, както и от светлия интериор на ИКЕА. Дали от детството, дали заради тайното влечение на противоположностите и от скрития север в южния човек, този свят ми хареса още от първия истински допир.

Копенхаген не е от градовете с натрапчива и очевидна красота – като Париж или Флоренция например, които те карат да ахнеш, да затаиш дъх и да поискаш неистово да пътуваш из времето в тях. Затова усетих, че бих го обичала и бих живяла тук по същия начин както обичам и живея в Брюксел – с някаква гордост, че съм го открила и с тържеството да имам толкова неща за правене, за които времето никога няма да стигне, докато някой ми казва колко е скучен.

Открийте го сами, няма да ви развалям удоволствието. Просто да знаете, че освен

-         пъстрото и пълно с народ пристанище Nyhavn, мачтите, в което се полюшват между сградите в жълто, червено, розово, синьо, зелено;

-         замечтаната малка русалка, при която ви пожелавам да отидете при изгрев слънце, за да бъдете сами;

-         Свободния град, чието съществуване като естетически, социален (и градоустройствен!) модел продължава да бъде загадка за мен;

-         и другите очевидни неща, за които всеки - малко или много - е подготвен предварително,

можете да се качите на влак (редовен, на всеки 20 минути) и да отидете

-         до Музея за модерно изкуство Louisiana, който е превърнал и морето в своя галерия;

-         до замъка Елсинор и да си задавате вечния въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш” в съвсем автентична среда;

-         да харесате мъглата, която пада за минути и за минути се вдига, заради мистиката, която само приказките дават;

-         да отидете на гости на Карен Бликсен в къщата й край морето (аз не успях, но знам, че това е обещание за следващ път);

-         до Малмьо – на един мост/тунел разстояние (но не забравяйте, че това е в Швеция и има паспортни проверки);

-         и на още много места – просто застанете под таблото на гарата и си изберете посока.

Не ме изненада, че във влака има интернет и че е чисто и топло, но истински ме изненада, когато след проверката на билетите, кондукторът ни посочи табло на стената: „Този вагон е тиха зона и не е позволено да се говори (включително по телефон). Ако искате да говорите, заповядайте в съседните вагони.” Общество, което уважава правото ми да говоря и да бъда свързана със света, но и правото ми да бъда сама (и с мислите си, и в съня си), има моето уважение. Може би това, което често ни липсва в ежедневието, е именно взаимност - в естетически, социален (а и в градоустройствен!) план.

И последното, което ще споделя, е приятната изненада от приятни места, които откривах най-неочаквано. За човек, който си пада по барок и арт-нуво, еклектиката на ново и старо и чистите линии на сградите обикновено не са особено вдъхновяващи. Тук обаче те са дом на уютни, романтични, одухотворени, ароматни кафенета и ресторантчета, в които влизат спокойни хора - на весели групички или усамотени с книга. Не съм голям познавач на бар- и ресто-културата, но говоря за усещането, което създават тези места. В Копенхаген просто е хубаво, а това е нещото, което често ми липсва - в естетически, социален (а и в градоустройствен!) план.

Знам, че три дена престой в един свят е само пощенска картичка, пълна с клишета. Тя обаче има много важно предназначение – да попътува с марка, да прелети разстояния и да каже на близки и приятели, че си се чувствал добре.

Завръщайки се, гледах The Danish Girl (бях изненадана да открия кадри от познати места - както от Копенхаген, така и от Брюксел!), а днес ще си прочета пак „Дивите лебеди” и „Цветята на малката Ида”. За да остана още малко там, в Северния свят.

Преди да тръгна отново нанякъде.

Обяснение в любов

Небето каза това: